Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 62

Тя сведе поглед към страницата, като си повтаряше, че от лостовете по-интересно нещо няма.

Облаците, които тичаха пред слънцето, се разстилаха по небето точно там, където то бе розово. Червеното небе сутрин — бе чела Грима някога. То означавало, че щастие очаква всеки, който гледа овце. Или май беше нещастие. Пък и май не бяха овце, ами крави.

В тъмната Канцелария човекът се събуди, помуча си малко и се опита да се измуши из омоталата го паяжина от кабели. След сума ти усилия успя да си измъкне на свобода почти цялата ръка.

Онова, което направи след това, би изненадало повечето номи. Той сграбчи един стол и с много пъшкане успя да го прекатури. Придърпа го някак, пъхна единия му крак под кабелите и изръмжа.

Минута по-късно вече седеше на пода и размотаваше остатъците от кабелите.

Грамадните му очи се извъртяха към листчето.

Известно време се звери срещу него, потривайки ръце. После вдигна телефона.

Доркас боязливо побутна един кабел.

— Сигурен ли сте, че акумулаторът е свързан правилно, сър? — обади се Сако.

— Нямам представа тия червените кабели, по какво се различават от черните, нали знаете — прошушна Доркас и побутна друг кабел.

— Тогава може би в акумулатора няма достатъчно ток — подсказа Грима. Надничаше над раменете им. — Сигурно токът вътре е изтекъл или е пресъхнал.

Доркас и Сако се спогледаха.

— Токът не изтича — търпеливо разясни Доркас, — нито пък съхне, доколкото знам. Или го има, или го няма. Извинявай — той пак се втренчи в оплетените жици и побутна една. Нещо изпука. Изхвърча тлъста синя искра.

— Там си е — добави той. — Само дето не е където трябва.

Грима се дръпна назад. Подът на кабината беше мазен. Навсякъде групички номи стърчаха и чакаха. Стотици стискаха въженцата, завързани за огромното кормило горе. Други пък държаха летви и блъскаха с тях по педалите като стенобойни машини.

— Ще се позабавим малко — обясни тя. — Токът изчезна.

Навред пъплеха номи. По време на Дългото Пътуване разполагаха с цял камион. Ала кабината на Джекуб беше по-малка и трябваше да се наместят кой където завари.

Ама че сме разпасана команда — помисли си Грима. И си беше вярно. Дори и в трескавата бъркотия преди да потеглят от Магазина, номите бяха успели да помъкнат доста покъщнина. Пък бяха и охраненки. И хубаво облечени.

Сега пък бяха и по-кльощави, и по-хърбави, и по-изпоцапани, а целият им багаж бяха мърлявите опърпани дрехи, които бяха навлекли. Дори и книгите бяха зарязали. Дузина книги заемаха място колкото три дузини номи и макар Грима тайничко да си мислеше, че някои книги са много по-полезни от доста номи, бе приела обещанието на Доркас, че ще се върнат някой ден и ще се опитат да ги измъкнат от скривалището им под пода.

Е, добре, помисли си Грима. Опитахме. Наистина се постарахме. Дойдохме в Кариерата — да се окопаем в нея, да се грижим за себе си, да заживеем както си му е редът. И се провалихме. Мислехме си, че само трябва да си донесем каквото ни трябва от Магазина, само че и каквото не трябва домъкнахме колкото си щеш. Този път ще трябва да се скрием по-далече от хората — а всъщност май излиза, че никъде не е достатъчно далече.