Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 57

Нути се върна. Мъкнеше жълтеникав лист. Отгоре с тлъсти черни букви пишеше „Компания за камък и чакъл — Блекбъри“. Под този надпис имаше и друг: Фактура.

Грима се замисли за кратко, после наплюнчи графита и старателно заизписва нещо с големи букви.

— Какво правиш? — попита Доркас.

— Опитвам се да установя контакт — отвърна Грима. Изписа внимателно още една дума. Доста натискаше.

— Винаги съм си мислел, че сигурно си струва да се опита — рече Доркас. — Ама дали сега е моментът?

— Да, сега — Грима довърши и последната дума. — Как мислиш? — подаде тя графита на Доркас.

Там, където беше натискала повече, буквите бяха леко нащърбени, пък и с граматиката и писането не се оправяше толкоз добре, както с четенето. Но се разбираше съвсем ясно.

— Аз бих написал нещо друго…

— Е, сигурно, ама аз това написах.

— Е, да — наклони глава Доркас. — И това си е общуване, няма спор. Сега едва ли ще можем да си пообщуваме повече. Мда.

Грима се опита да прозвучи бодро:

— Я сега да я видим тая твоя барака.

Две минути по-късно жив ном нямаше в Канцеларията. Човекът хъркаше на пода с отметната встрани ръка.

Сега държеше в нея лист.

А на листа пишеше:

Компания за камък и чакъл — Блекбъри

ФАКТУРА

Можехми да та убийм. УСТАВЕТЕНИ НАМИРА!!!!

Навън вече беше съвсем светло. Снегът беше спрял.

— Ще забележат следите ни — обади се Сако. — Дори и човеците биха забелязали толкоз много следи.

— Няма значение — увери го Доркас. — Просто всички трябва да отидем в старите бараки.

— Сигурен ли си, Доркас? — попита Грима. — Наистина ли си сигурен, че идеята е добра?

— Не съм.

Те настигнаха върволицата, промъкнаха се през една дупка в смачканата ръждива ламарина и влязоха в обширната кънтяща барака.

Грима се огледа. Ръждата и времето бяха прояли големи дупки в стените и в тавана. Стари тенекиени кутии и намотки тел бяха струпани небрежно по ъглите, наред с разни парчета желязо със странни форми и буркани от мармалад, пълни с пирони. Навсякъде вонеше на бензин.

— Та какво е това, дето трябва да го разберем?

Доркас посочи сенките в далечния край. Тя забеляза сред тях нещо голямо. Почти не се различаваше.

— Това ми прилича на… на някакъв голям парцал…

— Онова нещо е, хм, под него. Всички ли са тук? — Доркас сви шепи около устата си. — Всички ли са тук? — провикна се той. После се обърна към Нути.

— Трябва да знам кой къде е. Не ми се ще някой да се стресне, но пък не искам и разни навлеци да ми се пречкат.

— В какво да ти се пречкат? — попита Грима, но той не й обърна внимание.

— Сако, събери няколко момчета и домъкнете ония работи, дето ги скрихме в плета. Акумулатор определено ще ни потрябва, пък и с горивото не знам как е.

— Доркас! Какви ги мътиш? — тропна с крак Грима.

Знаеше го Доркас — понякога ставаше такъв. Когато си мислеше за машини и за ръчен труд, хората май хич не ги и забелязваше. Дори и гласът му ставаше друг.

Той се втренчи в нея продължително — все едно я виждаше за първи път. После сведе поглед.

— Ми такова, то, май по-добре, ъ-ъ, ела да видиш… Ще се наложи да го обяснявам на всеки, та ще ми потрябваш. Тебе много по те бива за тия работи.