Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 56

Сако се замисли.

— Зайците, бе — измисли накрая той. — Зайци в полето колкото щеш.

— Щъкат из тъмното — Доркас май имаше нещо наум.

— Е, хм, да — отрони Грима.

— Тя и лисицата щъка там — обади се Нути.

В ума на Грима взеха да скачат пословици.

— Неволята учи — рече тя. — Подкара ли те дяволът…

Всички се извърнаха към Грима. Кибритените клечки мъждукаха.

— Тоя пък кой е? — попита Нути.

— Някакъв голям гадняр. Живеел под земята, и там, където живеел, май било много горещо…

— Нещо като Котелното в Магазина, а?

— Нещо такова.

— И как те подкарва?

— Ами не с кола, във всеки случай.

— А тая, учителката? — На Сако явно му беше интересно.

— Тя не е учителка. И тя не е никаква „тя“. Това значи просто, че понякога си принуден да вършиш разни работи — сопна се Грима. — Нито за учителки става въпрос, нито за шофьори!

— Е, то ясно, че не. Долу при онзи, Дявол ли му се викаше, едва ли има къде да караш кола. Поне така ми се струва, де.

Доркас се изкашля. Докривяло му беше май. Е, на всички им беше криво, ама на него — още повече.

— Хубаво тогава — тихо каза той.

Каза го така, че нещо ги накара да се вслушат.

— По-добре ще е всички да дойдете с мен. Повярвайте ми, много ми се искаше да не ви се наложи.

— Къде? — попита Грима.

— В онези старите бараки. Горе на скалата.

— Ама то те кажи-речи са се срутили! Пък и нали разправяше, че били много опасни…

— А, опасни са си те. Много даже. Има цели камари боклуци и консервни кутии, дето децата не трябва да ги пипат, и още сума ти такива работи…

Той нервно подръпна брадата си.

— Ама — добави, — има и още нещо. Напоследък, така де, работих по тоя въпрос. Така да го кажем.

Погледна Грима в очите.

— Едно мое нещо. Най-прекрасното нещо, което някога съм виждал. По-хубаво и от онези жабчета в цветята. — Той се изкашля. — Както и да е, там горе има много място. Подът си е просто утъпкана пръст… ъъ…, ама бараките са големи и има много… скришни места.

Човекът изхърка. Канцеларията се разтресе.

— Освен това не ми харесва да се намирам в такава близост с ей онова там — посочи той.

Тълпата замърмори одобрително.

— Мислили ли сте какво ще правите с него? — попита Доркас.

— Някои искаха да го убият, но не мисля, че идеята е добра — обясни Грима. — Това сигурно би разстроило много останалите човеци.

— А и не ми се вижда редно.

— Знам те какво искаш да ми кажеш.

— Та… какво ще правим с него?

Грима се взря в огромното лице. Всяка пора, всеки косъм бяха огромни. И беше много странно да си помислиш, че ако съществуват някакви създания, по-малки от номите, дребосъчета колкото мравки например, нейното собствено лице сигурно ще им изглежда по същия начин. Ако го погледнеш философски, цялата тая работа с „голямото“ и „малкото“ беше просто въпрос на собствените ти размери.

— Ще го оставим тук — каза тя. — И освен това… да ни се намира някаква хартия?

— На бюрото има колкото щеш — посочи Нути.

— Иди и ми донеси, моля те. Доркас, на тебе винаги ти се намира по нещо за писане, нали?

Доркас се разреви из джобовете си и най-накрая измъкна парче графит.

— Да не го изхабиш! — поръча той. — Не знам дали ще мога да си намеря друг.