Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 59
Тери Пратчет
— Я виж там. Надявам се, че няма как да сбъркаш
— Олелееее… Малелееее… — Грима затисна уста с ръце.
— Да — кимна Доркас, — тъкмо туй си и помислих. Като го видях за първи път, си рекох — о, че то туй си било някакъв особен чешит камион, тъй, тъй… и после се качих тука и видях, че имал и…
— Зъби — прошепна Грима. — Големи грамадански железни зъби!!!
— Точно така! — гордо се изпъчи Доркас. — Джекуб. Вид камион. Камион със зъби.
ТъДЪМММ!
— Той… той върви ли?
— Трябва да върви. Трябва. Проверих каквото можах. Основният принцип е същият както при камиона, само че има много допълнителни лостове и разни такива…
— Защо не ми каза по-рано?
— Знам ли. Сигурно, щото не ми се е налагало.
— Ама той е
— Всеки трябва да си има тайна — несигурно промърмори Доркас. — Малка или голяма… Както и да е, размерът не е важен. Но виж го, той е… ами че той е съвършен! — Доркас леко го потупа по гумата. — Знаеш ли, нали веднъж ми каза, че човеците си мислели, че някой си там бил създал света за една седмица. Та, като видях Джекуб за пръв път, си рекох: Ей това е използвал, докато го е правел!
Той впери поглед в сенките.
— Значи, първо махаме брезента. Много е тежък — значи ще трябват много хора. По-добре ще е да ги предупредиш. Джекуб си е малко страшничък на пръв поглед.
— Хич не съм се уплашила, ако искаш да знаеш!
— Знам, знам. Нали ти гледах физиономията.
Номите се вторачиха очаквателно в Грима.
— Онова, което трябва да помните, е, че това е просто машина. Чисто и просто вид камион. Но като го видите, може и да се стреснете, и то доста. Тъй че дръжте децата. И щом брезентът падне, веднага се дърпате назад.
Хорово кимване.
— Добре. Хоп!
Шестстотин номи си плюха на ръцете и сграбчиха края на тежкото чергило.
— Като ви кажа „дръпни!“ — дърпайте!
Номите се напрегнаха.
— Дръпни!
Гънките по брезента се изпънаха и изчезнаха.
— Дръпни!
Брезентът взе да шава, плъзна се по ръбестото тяло на Джекуб и собствената му тежест го задърпа надолу…
— Бягай!
Чергилото се строполи долу като мазна зелена лавина и се струпа в планина от гънки, но кой го беше грижа за чергилото! Слънчевата светлина нахлу през прашните, замрежени с паяжини прозорци. Джекуб блесна.
Настана врява. Майките грабнаха децата си. Тълпата запъпли към вратата.
— Нали ви казах, че няма страшно! — опита се тя да надвика олелията. — Я го вижте! Седи си и не мърда!
— Ехо-о-о! — провикна се някой отгоре. Тя погледна натам. Нути и Сако се бяха изкатерили по врата на Джекуб, бяха седнали горе и махаха весело.
Това успя да ги спре. Вълната от номи се чукна в стената и спря.
— Тъй, тъй — куцукаше напред баба Моркий. — Значи така изглеждали! Цял живот съм се чудила на какво ли мязат!
