Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 54

Чао, чао, електричество, чао, чао, четене, чао, чао, банани…

Но аз ще остана в Кариерата и ще чакам Масклин да се върне.

— Горе главата, мойто момиче — опита се да прояви дружелюбие баба Моркий. — Не гледай тъй кахърно, де! Тя тая, дето я мислиш, може и хич да не стане, аз все тъй си казвам.

Дори и бабата се шокира, когато Грима я погледна — по лицето й не бе останала и капчица цвят. Момичето на няколко пъти зяпна…

После се свлече много бавно, сгърчи се край коленете й и… се разрида.

По-шокиращо нещо не бяха и чували. Грима крещеше по хората, оплакваше се, вдигаше кавги и командваше наляво-надясно. Да плаче — то не беше за вярване. Все едно целият свят се е преобърнал с краката нагоре.

— Ама аз само се опитах да я поразведря — изхленчи баба Моркий.

Сконфузени, номите стояха наоколо в кръг. Никой не смееше да доближи Грима. Кой знае какво можеше да ти се случи. Ако се опиташ да я потупаш по рамото и да й кажеш „Е де, е де“, не знаеш как ще реагира. Току-виж ти отхапала ръката!

Доркас изгледа всички поред, въздъхна и се измъкна от стола си. Грабна някаква клечка, подпря се на нея и изкуцука до Грима.

— Нали ни намери. Ето, връщаме се в Кариерата. Всичко е наред.

— Нищо не е наред! Трябва да се махаме! — изхлипа тя. — По-добре да си бяхте останали в дупката! Всичко е тръгнало наопаки!

— Е, аз бих казал, че…

— Нямаме какво да ядем, не можем да спрем човеците, притиснали са ни в тая Кариера като в капан, а аз се опитвах да държа хората заедно… пък сега всичко отиде.

— Още в самото начало трябваше да се преместим в оня хамбар — поклати глава Нути.

— Вие и сега можете — рече Грима. — Всички по-млади ще могат. Само се махайте оттук, колкото се може по-далече!

— Но децата няма да могат да го изминат този път. Пък и старците едва ли ще се справят със снега — обади се Доркас. — И ти го знаеш. Просто си се отчаяла.

— Опитахме какво ли не! Само дето стана по-лошо! Мислехме си, че Навънка ще заживеем добре, а пък то всичко тръгна да се разпада!

Доркас й хвърли дълъг, неразбиращ поглед.

— Ако щете, още ей-сегичка можем да се откажем! — продължи тя. — Направо да легнем ей тука и да умираме! Това ни е останало!

Ням ужас.

Прекъсна го Доркас.

— Ъ-ъ — каза той. — Ъ-ъ. Сигурна ли си? Ама наистина?

Тонът му накара Грима да вдигне очи.

Всички номи вдигнаха очи.

Там отгоре ги гледаше лисица.

Беше един от онези мигове, когато самото Време замръзва. Грима съзираше жълтозеленикавите пламъчета в очите на лисицата. Дъхът й излизаше на облаци от ноздрите. Провеси език.

Изглеждаше учудена.

Беше нова тук и никога досега не беше виждала номи. Не чак толкоз сложно устроеният й ум се опитваше някак си да смели факта, че формата им — две ръце, два крака и глава отгоре — беше онази, която тя свързваше с човеците и се бе научила да избягва, но размерът пък си беше точно „хапка-две“.

Такъв ужас бе обхванал номите, че стояха като заковани. Нямаше смисъл да бягат. Лисицата щеше да ги догони бързо-бързо — нали имаше два пъти повече крака от тях. Тъй и тъй ще си умреш, ама поне накрая няма да си хем умрял, хем без дъх останал.