Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 39

— От друга страна, тая идея май не е чак толкоз добра — реши Сако. — И сега какво да правим, а, Доркас?

— Я задръж малко… Мисля, че насипът ще я държи тая пущина в пътя, та предполагам, че тя ще върви, ще върви, пък накрая ще спре. — Изведнъж той се намери седнал на пода. Камионът пак беше подскочил. — Нали искаше да видиш като как е да пътуваш с камион. Е, видя.

Нещо пак изтрополи. Някакъв клон забърса вратата и тя зейна, а после, с отвратително метално скрибуцане, се откъсна от пантите си.

— И едно време ли беше такова? — надвика грохота Нути.

За смайване на Доркас, сега, когато непосредствената опасност бе отминала, на нея май цялата тази работа й харесваше. Растат нови номи, помисли си той. Не така наплашени като нас. Те знаят, че светът е по-голям.

Изкашля се.

— Е, като не броим това, че беше тъмно, и това, че виждахме накъде вървим, горе-долу тъй си беше — отвърна той. — Май не е лошо всеки да си намери за какво да се хване, че току-виж, сме налетели на някоя бабуна.

Камионът се изтърколи надолу по пътя и стигна шосето. Някаква кола се метна в храстите, за да не се вреже в него, а камионът след нея едвам успя да спре. След него върху мокрия асфалт се провлачиха четири дълги ивици пърлена гума.

Нито един от номите в кабината не забеляза това. Те просто усетиха поредното тупване, когато камионът полекичка прескочи ръба на шосето и се плъзна по черния път, право към железопътната линия. А там, сред мигащи червени светлинки, бариерите вече се спущаха. Сако надникна през бившата врата.

— Тъкмо прекосихме някакво шосе — съобщи им той.

— А-а-а… — обади се Доркас.

— Току-що видях как една кола се набута в другата пред нея, а пък отзад някакъв камион се преобърна — продължи Сако.

— Голям късмет сме имали, че го минахме — заключи Доркас. — Тук май бъка от смахнати шофьори.

Нещо затътна.

Номите чуват доста по-различно от човеците. Пронизителното дрънчене на алармения звънец на бариерата им прозвуча като тържествения траурен звън на древна камбана.

— Спряхме — обади се Доркас и си помисли: можеше да натиснем спирачката. Крачната. Можеше да намерим с какво да я натиснем и да я натиснем. Май съм доста остарял. Ух, стига вече. — Айде, няма какво да се офлянкваме. Давайте да изскачаме. На вас, младите, поне ви е лесно.

— Ама защо? Ти какво ще правиш? — попита Сако.

— Ще изчакам, докато всички скочите долу, пък после ще ви викна „Дръжте ме!“ — любезно обясни Доркас. — Не съм ви на годините! Хайде, по-живо!

Те взеха неумело да изскачат. Хващаха се за ръба на вратата и после тупваха долу.

Доркас с трепет се наведе над ръба и седна. Краката му се заклатушкаха насам-натам.

Височко си беше.

Долу под него Нути сбута полекичка Сако по рамото.

— Ъ-ъ-ъ, Сако — нервозно смънка тя.

— Какво?

— Я виж тая желязната релса ей-там.

— Е, та какво?

— Ами ей-там има още една… — посочи Нути.

— Да, бе, видях — сприхаво отвърна Сако. — Е, и какво от това? Седят си, нищо не ти правят.

— Ами ние сме точно между тях — обясни Нути. — Само си помислих, че такова, не е лошо да ви обърна внимание. Пък и тоя звънец, гледай го как се е раздрънкал…