Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 37

— Успяхме да го замъкнем онова, акумулатор ли е, кво ли е, зад плета — обясни той, — а пък тенекията почти се напълни. Вони ужасно. И още тече. Много.

— Не можете ли да завинтите капачката обратно?

— А, Нути се пробва. Омаза се до ушите.

— Ами… нека си тече тогава.

— Ей, я задръж, нали каза, че било опасно — обади се Грима. — Докато се напълни тенекето, опасно, а? Пък после — няма такова нещо, а?

— Виж какво, ти искаше да спра камиона и аз го спрях! — наежи се Доркас. — Тъй че си затваряй тъпата уста!

Грима го погледна с ужас.

— Какво каза, я го повтори?

Доркас преглътна, Е, добре. Като ще те навиква някой, я по-добре и ти си го кажи.

— Казах ти да си затвориш тъпата уста най-после — тихо обясни той. — Не исках да бъда груб, ама ти наистина понякога се държиш с хората много гадно. Извинявай, но точно така си е. Искам да ти помогна някак. Не те моля ти да ми помагаш, ала поне можеш да ме оставиш да си гледам работата, вместо непрекъснато да ме тормозиш. Пък и никога не казваш ни „Моля“, ни „Благодаря“. Номите са си малко нещо като машините — добави той благоговейно. Лицето на Грима се наливаше с червенина, — а разни думички като „Моля“ и „Благодаря“ им действат също като смазка. Чуят ли нещо такова, и почват да работят по-добре. Нали така? — обърна се той към момчетата. Те май се чувстваха като в небрано лозе.

— Я намерете един по-дълъг прът, така че да стигнем кабината… — каза той. — Моля ви!

Подчиниха му се с възторжена готовност.

9.

III. И рекоха по-младите номи: Ако бяхме като бащите си и ако бяхме се возили в Камиона… Е, Като Как Беше?

IV. И рече Доркас: Ами, страшничко си беше.

V. Пък то така си и беше.

Из „Книга на номите“

Странни Жаби,

Глава 2, стихове III–V

Доста приличаше на кабината на онзи камион, с който забегнаха навремето от Магазина. Събуди стари спомени.

— Уха! — възкликна Сако, — и ние, всички заедно, сме карали такова нещо?

— Седемстотин бяхме — гордо рече Доркас. — Татко ти беше един от тях. А вие бяхте отзад, в каросерията, с майките си. Да, всички вие, момчета.

— Ей, аз да не съм момче случайно! — изрепчи се Нути.

— Ох, прощавай — поправи се Доркас. — Грешка на езика. Едно време момичетата предимно си седяха вкъщи. Не, не че сега имам нещо против да излизат от време на време и да правят разни работи — побърза да добави той. Не му се разправяше с Грима номер две. — Не, хич даже нищо против нямам.

— Ще ми се да съм била по-голяма по време на Пътуването — размечта се Нути. — Сигурно е било жестоко.

— Ъхъ, акъла си изкарах тогава — поклати глава Доркас.

Останалите кръстосваха из кабината също като туристи из катедрала — зяпаха като невидели. Нути се опита да натисне някакъв педал.

— Страхотно! — прошепна си тя.

— Сако, качваш се горе и измъкваш ония ключове! — изкомандва Доркас. — Останалите, стига сте се размотавали. Тия човеци всеки момент ще се върнат! Нути, престани с това „Бръмммм! Бръмммм!“ Убеден съм, че добрите момичета не издават подобни звуци — добави той неубедително.

Сако се изкатери по кормилото и се сбори юнашки с ключовете. Накрая успя да ги измъкне. Останалите щъкаха из кабината.