Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 31

Стъпваше наперено из снега, все едно й беше бащиния.

Останалите старци я съзерцаваха в безмълвен ужас.

— Е то туй кво е — разясни тя. — Таквоз де, едно време като натрупаше оня ми ти сняг, хич не можеше да се мине през него, тунели копаехме! Какъв ти майтап, бе!

— Ъ-ъ, мадам — мрачно пророни един старец. — Винаги ли падат от небето такива работи?

— Много ясно! Пък като го духне вятърът, да знаеш на какви преспи се трупа!

— Ние си мислехме… Нали разбирате, гледали сме го по картичките в Магазина де, та таквоз, мислехме си, че той просто някак си се появява връз нещата — обясни старецът. — Такъв един весел и празничен — добави той сконфузено.

А снегът се трупаше ли, трупаше. Облаците над Кариерата бяха увиснали като претъпкани дюшеци.

— Това поне означава, че няма да се наложи да се местим в оня гаден хамбар — обади се някой.

— Тъй, тъй — съгласи се баба Моркий. Изглеждаше много бодра. — Тръгнеш ли да се разкарваш из тоя сняг, току виж си си намерил умирачката.

Старците си мърмореха нещо и нетърпеливо оглеждаха небето — чакаха да се появят първите червеношийки и северни елени.

Снегът сякаш отряза Кариерата от света. Нивята никакви не се виждаха.

Доркас седеше в работилницата си и гледаше замислено как се трупа зад разнебитения прозорец.

— Е — тихо рече той, — искахме да се откъснем. И ето на, сега сме откъснати. Ни можем да побегнем, ни да се скрием. Трябваше да се махнем още щом Масклин тръгна.

Дочу стъпки зад гърба си. Беше Грима. Тези дни тя доста наобикаляше портала, но снегът най-после бе успял да я натири вътре.

— Няма да успее да се върне — каза тя. — В тоя сняг…

— Ъхъ. Мда — смотолеви Доркас.

— Станаха осем дена.

— Да. Доста време си е.

— Ти какво си мърмореше, като влязох?

— Приказвах си самичък. Тоя сняг по много време ли се задържа?

— Баба казва, че се случва и седмици наред да се задържи. Тъй разправя.

— О-о-о!

— Когато човеците се върнат, ще останат тук завинаги.

— Да — съгласи се тъжно Доркас. — Да, май че си права.

— Колко ли от нас ще могат… такова де, ще продължат да живеят тук?

— Сигурно към две дузини. Ако не ядат много-много и по цял ден лежат. Тука няма „Хранителни стоки“, нали разбираш — въздъхна той. — Пък и какъв ти лов… Нали човеците непрекъснато ще се мотаят насам-натам из Кариерата. Всичкият дивеч в шубраците ще избяга.

— Но ние сме хиляди!

Доркас сви рамене.

— То и аз едва се промъквам през тоя сняг. Има стотици старци, които не биха и опитали. Пък и млади, ако става за въпрос.

— Значи, ще трябва да си стоим тук. Точно както иска Низодемус.

— Да. Ще си стоим и ще се надяваме. Той, снегът, може и да спре. После ще претарашим шубраците или нещо такова — добави той несигурно.

— Можем да останем тук и да се борим — рече Грима.

Доркас изръмжа.

— А, то туй лесна работа. Нали през цялото време тука се боричкаме. Препирни, препирни, та пак препирни. Такава си е номската природа.