Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 30

Камионът цъфна към обяд. Номите вече го причакваха в плета покрай черния път. Видяха как шофьорът излиза от кабината, поглежда табелите и…

Не, тъй не биваше. Човеците не правеха така. Не можеше да го бъде. Ала двайсетината номи, надничащи из шубрака, го видяха с очите си.

Човекът не се подчини на табелите.

То само това да беше. Не. Той смъкна няколко от портала и ги захвърли!

Гледаха го в почуда. Дори и неексплоатиралабомпа биде захвърлена в храсталака, и едвам не събори Сако от клона, който бе яхнал.

Новата верига обаче му създаде проблеми. Пораздрънка я, надникна навътре през мрежата, попристъпи от крак на крак и си замина.

Номите в храсталака живнаха малко, ама да речеш, че са цъфнали от щастие — не бяха.

Щом човеците не правеха онова, което се очаква от тях, то значи тоя свят бе тръгнал съвсем накриво.

— Май бяхме дотук — заключи Доркас. — Не че тая идея ми харесва повече, отколкото на вас, ама ще се наложи да се разкараме оттука. Познавам ги аз човеците. Ако наистина искат да влязат вътре, не е тая верига нещото, дето ще ги спре.

— Абсолютно забранявам на всички да напускат! — прокънтя гласът на Низодемус.

— Ама, разбираш ли, металът е податлив на рязане… — заобяснява Доркас с крайно разумен тон.

— Млък! — кресна Низодемус. — Ти си виновен, тъп дъртел такъв! Ти я тури тая верига на Портала!

— Ами нали разбираш, аз, за да спра… Моля?

— Ако не беше я сложил, табелите щяха да спрат човека! — ядно подхвърли Низодемус. — Не можем да очакваме Арнолд Брос да ни помогне, ако му показваме такова недоверие!

— Хм! — рече Доркас. А иначе си мислеше следното: Тоя е луд. Луд, ама луд. Опасно луд. Ние тук да не сме се събрали да си играем на шикалки!

Искаше да се отърве от присъствието на Низодемус. Щом се измъкна навън, на острозъбия студ, се почувства направо щастлив.

Всичко върви накриво, помисли си той. Натопиха ме аз да отговарям, и ей го, всичко тръгна накриво. Нито нещо свястно сме измислили, нито Масклин се е върнал… Абе, отиде, та се не видя.

На главата му кацна нещо студено. Той го перна с раздразнение.

Ще трябва да си поприказвам с някои от по-младите, рече си той. Сигурно тая идея с хамбара не е чак пък толкоз лоша. Можем и да мижим през целия път, докато стигнем. Или… знам ли какво.

Нещо меко и студено отново му кацна — този път на врата.

Ох, защо хората са толкоз сложно устроени?

Погледна нагоре и осъзна, че горният край на Кариерата не се видеше никакъв. Въздухът се бе напълнил с бели петънца, и колкото повече той ги гледаше, толкова по-нагъсто прииждаха.

Той ужасено се втренчи в тях.

Сняг!

8.

VII. И рече Грима: Изборът е следният:

VIII. Да Бягаме или да се Крием.

IX. И рекоха номите: И кое ще изберем от Двете?

X. И рече тя:

Ще се Борим.

Из „Книга на номите“

Разправии,

Глава 3, стихове VII–X

Не че валеше кой знае колко силно — беше от ония ситни, резливи припръсквания през ранната зима, които служат за доизясняване на факта, че, хм, зимата вече е дошла. Точно тъй го рече баба Моркий.

На нея тъй или иначе в Съвета никога не й беше интересно. По̀ й харесваше да си седи с другите старци, да си обменят оплаквания и — или тя поне смяташе така — да ги ободрява. По-точно да ги изкарва извън кожите им.