Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 33

— Ние не знаем какво е да се предадем! — вирна нос Грима.

— Е, то аз вярно не знам — въздъхна Доркас.

Грима се облегна на стената.

— Искаш ли да ти кажа едно нещо… ама е много странно?

— Нямам нищо против.

— Има едни книги, в които се разказва за нас.

— Като „Гъливер“, а?

— Не, в нея се разказва за човек. Аз ти казвам — за нас. За хора с нормални размери — също като нас. Само че са облечени в зелено, а на главите имат едни такива бели клечки на бучици. Понякога човеците ни оставяли купички с мляко, пък ние сме им вършели къщната работа. И крилца сме били имали, като пчеличките. Такива работи пишат за нас по книгите. Викат ни „духчета“. Пишеше го в една книга — „Приказки за малките вълшебници“.

— Не мисля, че са ни притрябвали крилца — усъмни се Доркас. — Така и така ще им липсва подемна сила, никаква работа няма да вършат.

— И си мислят, че живеем в гъбите.

— Ами? Каква смахната идея!

— И си мислят, че им поправяме обувките.

— Е, това по̀ бива. Хубава работа, стабилна…

— Освен това пишеше, че боядисваме цветята, та да са по-шарени.

Доркас се опули.

— А, не — рече той най-накрая. — Цветята съм ги разглеждал най-подробно. Цветовете са си като вградени вътре в листенцата.

— Ние сме истински — настоя Грима. — Правим истински неща. Що пишат такива работи за нас по книгите?

— Ти пък намери кого да питаш. Аз чета само наръчници, а те книги като книги ли са… Е, вътре има разни списъци и номерата на частите, ама…

— Ако човеците ни докопат някога, точно на това ще ни обърнат. На малки сладки човечета, които боядисват цветенца! Те няма да ни позволят да бъдем нищо по-различно. Ще ни превърнат в… хорица — въздъхна тя. — Някога да си имал чувството, че никога няма да научиш всичко онова, което ти трябва?

— Ами че да. Непрекъснато го изпитвам.

Грима се намръщи.

— Едно нещо обаче го знам — натърти тя. — Когато Масклин се върне, той трябва да има къде да се върне, разбра ли ме?

— О-о-о! — рече Доркас.

И повтори:

— О-о-о, да. Разбрах.

В леговището на Джекуб цареше студ на бучки. Другите номи никога не идваха тук — вонеше и ставаше течение. А това за Доркас бе добре дошло.

Той притича и се вмъкна под огромния брезент, където живееше Джекуб. Доста време му трябваше, докато се изкатери на любимото си място върху чудовището — макар и да използваше летвичките и въженцата, които с толкова мъка беше вързал по това огромно… по този огромен дракон.

Поседна да си поеме дъх.

— Искам само да им помогна на моите хора — тихо рече той. — Давам им ток, например, улеснявам им живота… Ама едно „благодаря“ не са ми казали, да знаеш. Искат да пиша табели — пиша табели. Сега пък на Грима й щукнало да се бори с човеците. Тъпче си главата с разни идеи от книгите и тя. Знам, че го прави, за да не мисли толкова за Масклин, ама нищо няма да излезе от тая работа, помни ми думата. Ама ако аз не й помогна, работите съвсем ще се объркат. Не искам никой да пострада. Нашите хора не можеш ги поправи толкоз лесно, колкото вашите.

Той тропна с пети по… Какво ли точно му се падаше на Джекуб това? Ами, да речем, по врата на Джекуб.