Читать «Грима и Доркас» онлайн - страница 13

— И? — любезно се намеси Ангало.

Гърдър се изпоти.

— Ами… Ъ-ъ… тогава ще го помолим да стори тъй, че да ни оставят на мира тук, в Кариерата.

Последва неловко мълчание.

И после Ангало се обади:

— Това ми се вижда най-нескопосното…

— Ами как смята да отлита? — обади се Грима. — Да не би пък наистина да може да лети?

— Със самолет, бе жена — обясни Ангало. — Реактивен.

— Активен знам какво е, ама реактивен… Чакай, кой е реактивен, той или самолетът?

Всички се обърнаха към Масклин — знаеха го колко е пернат на тема летище.

Ала него го нямаше там.

Масклин издърпа Нещото от нишата в стената и отново се измъкна навън. Не се налагаше да го свързва с тока. Достатъчно бе да го сложи до жици.

В бившата Канцелария на управителя имаше ток. Той притича през пустата пътека между съборетините и се промъкна вътре през една пукнатина в увисналата на пантите си врата.

Постави кутията по средата на пода и зачака.

На Нещото винаги му трябваше малко време да се събуди. Светлинките му проблеснаха една по една. Взе да бибипка. Масклин предполагаше, че бибипкането отговаря на онова, което един ном обикновено казва, щом го събудят сутрин.

Най-накрая то се обади:

— Кой е?

— Аз съм, Масклин. Виж, трябва да разбера какво означава „комуникационен спътник“. Чувал съм те и преди да споменаваш нещо за спътник. Каза, че луната била нещо такова, не беше ли тъй?

— Да. Само че комуникационните спътници са изкуствени луни. Използват се за комуникация. Комуникация означава пренасяне на информация. В случая чрез радио и телевизия.

— Телевизия пък какво е?

— Начин да се изпращат образи по въздуха.

— И често ли го правят?

— Непрекъснато.

Масклин си отбеляза наум да се поогледа из въздуха — току-виж мерне някой образ.

— Разбрах — излъга той. — Та значи, тия спътници… къде точно се намират?

— В небето.

— Май не съм видял нито един досега — усъмни се Масклин. В ума му взе да се заформя някаква идея. Още не му беше съвсем ясна. Някакви откъслеци от разни неща, които беше чел и чул, се наместваха в главата му подобно на мозайка. Важното беше да ги оставиш да се наместят самички и да не ги подплашиш — че можеше и да избягат.

— Те са на орбита, на много голяма височина. Над тази планета ги има много — разясни Нещото.

— Откъде го знаеш?

— Мога да ги следя.

— О! — Масклин се взря в премигващите светлинки. — Щом са изкуствени, това значи ли, че не са истински?

— Те са машини. Обикновено ги конструират на планетата и ги изстрелват в Космоса.

Мозайката почти се бе наредила. Идеята се издуваше като мехур…

— Нали каза, че нашият кораб бил в Космоса?

— Точно така.

Масклин усети как идеята тихичко избухна — като главичка на глухарче.

— Ако знаем кога ще изстрелят в Космоса някой от тия — бързаше да го каже, преди думите да му избягат — и ако можем някак си да му се закачим или каквото щеш там, или пък да го подкараме като Камиона и ако те вземем и теб с нас, като стигнем там горе, можем да скочим от него и да го намерим тоя наш кораб. Става ли, а?