Читать «Електронен чар» онлайн - страница 5

— Така добре ли е?

— Не можех и да предположа, че съм такава. Страшно се радвам!

Изведнъж погледът ми се премрежи и от очите ми потекоха чисти сълзи. Набрала бях „радостни сълзи“. Но това бе станало без Кира да забележи.

— Ти си толкова щастлива, че започвам да си мисля дали и аз да не си направя такава операция! — каза тя развълнувано, но бързо се досети и добави: — Какво, ти пред мене ли започна да разиграваш театър?

— Не ми се сърди! Щом обаче успях да заблудя и самата тебе, това трябва наистина да е нещо съвършено! — казах аз и изключих устройството.

— Сега разбра ли защо правителството е забранило тези операции? Ако това се разпространи навсякъде, хората ще престанат да си вярват един на друг и в света ще настъпи пълен хаос.

— Сигурно е точно така, след като самата аз имам чувството, че не съм съвсем аз.

— Затова не губи време, а час по-скоро си намери някой хубав мъж и ела при мене да ти извадя антената. Не забравяй какво рискувам с тази операция!

— Бъди спокойна, смятам да се справя отлично!

По съвета на Кира закрепих устройството в гънките на полата си. По този начин можех незабелязано от хората около себе си да набирам всякакви комбинации.

— А електровълните, които излъчва този апарат, не могат ли с нещо да влияят на другите хора?

— Не, защото дължината на вълната се променя и ти не можеш да накараш да се смее или да заплаче човек, комуто също е инсталирана такава антена. Впрочем не искаш ли да хапнеш нещо?

— Ще похапна навън. Искам по-скоро да изпробвам апарата! После ще ти разправям какво се е случило! Довиждане!

— Желая ти успех.

Излязох навън. Застанах до подвижния тротоар, чиито светлинки минаваха като светулки в приближаващата се вечер и се чудех накъде да тръгна. Изведнъж си спомних за клуба в старинния парк. Там се събираше изискано общество, хора, които всички се познаваха. Там ще изпробвам най-напред как работи този апарат, тъкмо и ще вечерям.

Движещият се тротоар ме понесе, а аз имах чувството, че се плъзгам напред. Край мен отминаваха сграда след сграда. Благодарение на електронните устройства стените на сградите отразяваха причудливите като във фантастичен сън изображения от светлини с цветовете на дъгата, които като фонтани изригваха в притъмняващото небе. В това време най-неочаквано някой ме потупа по рамото:

— Госпожице, не ви ли е скучно сама?

Обърнах се и видях един младеж зад себе си. Каквато и пластична операция да са ти направили, щом става дума за човек груб и невъзпитан, нищо не може да се направи. Нямаше как, изглежда, трябваше да се примиря с мисълта, че този грубиян ще се мъкне подир мене.