Читать «Електронен чар» онлайн - страница 6

Трябваше ми само миг, за да наглася комбинацията за изражението „аз съм непристъпна“.

— Много съжалявам, но имам среща с приятеля си! — казах.

Мъжът, изглежда, малко се обърка, задмина ме и продължи да крачи напред по тротоара. Аз самата не разбрах какво представляваше изражението на лицето ми, което бях набрала чрез комбинацията „аз съм непристъпна“, но нямаше съмнение, че ефектът беше поразителен. Този инцидент дори ме развесели.

Като се прехвърлих три пъти на различните линии на движещите се тротоари, най-сетне стигнах до входа на старинния парк. Този парк беше единственото място, където с помощта на различни механични устройства природата беше запазена така, както е била в действителност. Сред дърветата, разположени от двете страни на алеите, росата, произвеждана със специални съоръжения, безшумно падаше по листата, а жълтата светлина, която изпускаха старомодните електрически фенери, създаваха романтична атмосфера. Някъде отдалеч долитаха звуци на акордеон. Вървях по алея, леко влажна от росата. Влюбена двойка изплува сред мъглата и мина край мене. Момчето и момичето весело разговаряха. Мисля, че в любовта винаги е имало нещо старинно. Влюбените винаги са търсели места, където поне малко да се усеща миналото. Колко ли хора без всякакъв успех са се опитвали да опровергаят тази истина. За мен това бяха неочаквани мисли.

Музиката се чуваше все по-силно. Гората свърши и се показа клубът, построен в староевропейски стил. Беше от пластмаса, имитираше дърво, но на мен ми харесваше. Жалко, че пластмасовите имитации се използуваха само за строителство на жилища на Луната. Бях обхваната от романтичната атмосфера на старинния парк и много ми се искаше случайно да ме срещне някой хубав мъж. Освен това днес разполагах и с това превъзходно устройство!

Влязох в клуба, един робот, облечен в дрехи, ми отвори вратата и ми се поклони. Обзе ме непреодолимото желание да направя някаква лудория и нагласих устройството на „намигане“. Имах чувството, че независимо от волята ми, мускулчетата на едното ми око се раздвижиха и от съседната маса като хипнотизиран се надигна един мъж, приближи се към мене и ми попита:

— Имате ли нещо против да вечеряме заедно?

Аз се смутих леко и докато отговарях:

— Не, не мога. — нагласих комбинацията „сериозно изражение на лицето“.

Мъжът, изглежда остана с впечатлението, че съм се припознала, и бързо се отдалечи.

Резултатите бяха поразяващи. Бях тръгнала към ресторанта с намерението най-напред да вечерям, а след това да продължа заниманията си с апарата, когато някой извика:

— А, това не е ли Акико?

Обърнах се в посоката,откъдето идваше гласът,и видях Курода, мой състудент от университета, от по-горните курсове.

— А, това сте вие, господин Курода! Не сме се виждали вече четири години, след като завършихте университета. Прекрасно изглеждате… — говорех аз и незабелязано набирах комбинацията на „мило изражение на лицето“. Очите се разтвориха широко и започнаха да мигат често, често. Но не само очите; нямаше съмнение, че изразът на лицето ми беше изпълнен с умиление. Впрочем, тъй като не бяхме се виждали дълго време, в това нямаше нищо странно. Изглежда, в отговор на моето изражение, той предложи: