Читать «Електронен чар» онлайн - страница 4

— Права си, така е. Винаги се вълнувам, когато правя подобни операции. Ако се разбере, ще трябва да заплатя голяма глоба.

По всичко личеше, че Кира е готова да се съгласи. Усетих го и се опитах да я разчувствувам съвсем.

— От това може би ще зависи целият ми живот, трябва да ми помогнеш!

— Така ме молиш, че не мога да ти откажа. Само дето ще ми бъде много неприятно, ако се стигне до глоба — мърмореше Кира. — Добре, ще направя операцията. След една седмица обаче ще дойдеш, за да върна всичко на мястото му.

Кира най-после се съгласи, аз скочих от стола и се хвърлих към нея.

— Наистина ли ще я направиш? Толкова се радвам! Да знаеш колко съм ти благодарна!

— Само внимавай да не се издадеш! Започваме веднага, нали!

Кира стана от креслото и ме поведе към съседната операционна, в която се извършваха пластични операции. Преоблече се, включи ултравиолетовите лампи, чиято силна светлина унищожава бактериите, накара ме да легна на операционната маса и ми сложи упойка.

— Аз ще се приготвя, докато започне да действува упойката — каза Кира и започна да подрежда инструментите.

— Ще боли ли?

— Тази операция в сравнение с пластичните е много по-проста. Потърпи малко.

Изглежда, че упойката започваше да действува. Кира погледна часовника си и ме накара да легна по корем, оголи гърба ми и започна да реже с електронния скалпел. Аз не знаех дали тази операция е сложна или не, но като наблюдавах в страничното огледало с какво сериозно изражение на лицето работеше Кира, дълго време не смеех да я заговоря.

Мина известно време. Звуконепроницаемите стени поглъщаха лекия метален звън на хирургическите инструменти.

— Готово! Свършихме! — каза Кира, прибра инструментите и започна да си мие ръцете. Като видях това, аз се понадигнах внимателно.

— Не мога да повярвам, че всичко мина така бързо!

— Готово е. Освен това не остана никакъв белег, виж — и тя включи телекамерата. Не се забелязваше даже и следа от операцията на тила ми, където преди имаше кафява тръбичка.

— Сега оперативните методи не са като едно време.

Кира взе една гънка метална игла, която блестеше на светлината, и ми обясни: — Ето, точно такова нещо има сега под кожата на врата ти. То изпълнява функциите на антена, която е свързана с нервите, управляващи лицевите мускули.

— А къде е устройството, което изпраща електровълните?

— Ето го! — отговори тя и ми го подаде — беше голямо колкото човешка длан. Приличаше на малък пулт за дистанционно управление. — Погледни се сега в огледалото.

Застанах пред огледалото с апарата в ръка и набрах комбинацията за „усмивка“. Устройството излъчи съответните електровълни, които достигнаха до антената, присадена на гърба ми, след което, изглежда, импулсите минаха по нерва и задвижиха съответните мускули. Имах чувството, че започва да се променя изражението на лицето ми съвсем естествено и неволно вдигнах очи към огледалото. Оттам ме погледна собственото ми отражение, на лицето ми грееше най-прелестната усмивка, която бях виждала досега. Колко време бях прекарвала пред огледалото в напразни опити да се науча да се усмихвам очарователно, но все не ми се бе удавало. При това усмивката беше приветлива, мила, даже с оттенък на кокетство. В сърцето си усетих завист към собственото си изображение в огледалото, защото съзнавах, че аз самата не бих могла да се усмихна така очарователно.