Читать «Електронен чар» онлайн

Шиничи Хоши

Електронен чар

Асансьорът спря на тридесетия етаж и аз слязох. Застанах пред вратата на кабинета на Кира и извиках:

— Дойдох да те помоля нещо.

Вратата, която улови гласа ми, започна да излъчва студена бяла светлина. Телевизионната камера, закрепена в горната й част, улови силуета ми, добре осветен от светлината, и предаде изображението на тия, които бяха вътре. След малко се чу:

— А, та това е Акико! Толкова време не сме се виждали! Вече се безпокоях какво става с тебе. Сега тъкмо нямаме клиенти и скучаех. Влизай! — чу се глас по микрофона, след това леко отекна звукът на отключваща се ключалка, вратата тихо се отвори, и то сама.

Таванът и стените излъчваха мека светлина. Моята близка приятелка от ученическите години Кира стана бавно от един фотьойл в ъгъла. На красивото й лице изплува топла усмивка.

Впрочем за нея беше нормално да бъде красива. По време на студентските си години специализира медицина, след това уреди в тези помещения салон за пластични операции и там й бяха направили прекрасно лице. Аз също бях помолила Кира и се бях подложила на три малки пластични операции.

— Кира, ти ставаш все по-хубава и по-хубава.

— Много ми е приятно, когато ме хвалиш, Акико. Май има вече три месеца, откакто направих последната. Сигурно вече си разгледала снимките, които ти бях изпратила?

Когато някой си правеше пластична операция, правеха му се и пространствени снимки, които пациентът еше длъжен да изпрати на познатите си.

— Видях ги. Но ги получих едва онзи ден. Отговорът ми сигурно още не е пристигнал. Безпокоях се, че това ще ти направи лошо впечатление.

Беше редно, след като човек получи снимките, да изпрати едно благодарствено писмо, но аз ги бях получила едва онзи ден и още не бях написала писмото.

— Няма значение. Само че аз ти бях изпратила снимките преди три месеца, а ти си ги видяла едва онзи ден, какво се е случило?

Преди да подхвана разговор за работата на Кира, трябваше да разкажа нещо за себе си.

— Около пет месеца бях в космоса, по работа.

— А, значи такава била работата. Много искам да ли разкажеш нещо за космоса! Не бързай, можеш да говориш спокойно.

— Добре.

Кира ме хвана за ръката и ме настани в креслото. Меката пластмасова тапицерия прие формата на тялото ми и аз се отпуснах спокойно.

— Искаш ли да включа на люлеене? — попита Кира, докосвайки с пръст клавишите, вградени в облегалката.

— Да, но слабо. Сложи го на четири.

Кира натисна клавишите и креслото бавно започна се люлее — четири разлюлявания за минута. Човек имаше чувството, че се намира на лодка в някой тих залив.

— И аз ще го сложа на четири. Искаш ли нещо за пиене? — попита Кира, нагласявайки на люлеене и своето кресло.

— Благодаря, може би след това — отговорих аз.

— И какво прави в космоса?

— Към нас се приближава кометата Паго. Трябваше да я изследваме.

В университета аз се специализирах по изследването на кометите.

Наредено ми беше да се заема с изследването.

— Какво чувствуваше, когато се приближавахте към кометата?

— Странно чувство. Като че ли от небето продължително пада сняг, снегът изведнъж замира и остава във въздуха. Докъдето поглед стига, се сипе ситен бял прах, който е обгърнал всичко.