Читать «Влак за Топъл край» онлайн - страница 3

Той не отговори. Пристъпи в коридора, огледа се. Всички купета бяха затворени, проверката още не беше стигнала до вагона. Иззад съседната врата тихо се носеше музика. Глюк, кой знае защо реши той. И сам се прекъсна: какъв Глюк, по дяволите, ти никога не си разбирал от класика… Трябваше да бърза.

Автоматчикът в преддверието го пусна без въпроси, само бегло погледна билетите в ръцете му. Малки оранжеви квадратчета, пропуски за Топъл край.

Зад редкия кордон на автоматчиците, смесени с местните охранители, в чужда униформа, с непознато оръжие — стояха хора. Съвсем малко — явно достъпът до гарата също беше ограничен.

Той премина покрай влака, неволно стараейки се да стои по-близо до автоматчиците. И видя тези, които търсеше: жените с деца. Стоящи отделно, в своя малка група, още по-мълчалива и неподвижна от останалите.

Една жена в дълго топло палто мълчаливо гледаше как той се приближава. Върху черната й кожена яка лежаха снежинки. До нея, с нещо неуловимо копирайки я, стояха две момченца в сиви шушлякови якета.

— Имам два детски билета — каза той. — Два.

Жените наоколо се раздвижиха и той отново повтори, леко отстъпвайки към войниците:

— Два билета!

— Какво? — попита жената в палтото. Не „колко“, а именно „какво“ — парите отдавна бяха загубили стойност.

— Нищо — отвърна той, с изненада отбелязвайки възторга си от своето собствено могъщество. — Не ми дължите нищо. Моите изостанаха… — Гърлото внезапно го стегна и той млъкна. После добави, по-тихо: — Аз ще ги прекарам.

Жената го гледаше в лицето. После попита, и той бе поразен от въпроса: тя все още имаше смелостта да изисква нещо!

— Обещавате ли?

— Да. — Той се огледа към влака. — По-бързо, там тече билетна проверка.

— А, ето какво било… — с непонятно облекчение въздъхна жената. И побутна към него момченцата: — Вървете.

Странно, те дори не се сбогуваха. Може би предварително се бяха разбрали какво да правят в такава невъзможна ситуация. Вървяха бързо зад него, покрай войниците с вдигнато оръжие, покрай чуждите вагони. В преддверието той показа на автоматчика трите билета. Онзи кимна, сякаш вече не помнеше, че мъжът бе излязъл от влака сам.

В купето беше топло. Или просто изглеждаше, че е топло — след предзимната влага на гарата. Децата стояха мълчаливо и той забеляза, че на раменете им има плътно натъпкани зелени ранички.

— Ние имаме храна — тихо каза по-малкият. Жена му не отговори. Тя оглеждаше децата с гнусливо любопитство, като уродливи морски риби зад стъклото на аквариум. Те бяха чужди, бяха попаднали във влака, без да имат никакво право. Само защото имащите право бяха закъснели.

— Събличайте се и лягайте в койките — каза той. — Ако има нещо, пътувате с нас от столицата. Ние сме вашите родители. Ясно ли е?

— Ясно — каза по-малкият. По-големият вече се събличаше, смъквайки слой след слой топли дрехи. Яке, блуза, пуловер…

— По-бързо — каза жена му.

По коридора вече вървяха — бързо, но поглеждайки зад всяка врата. Щраканията на отварящите се брави настъпваха все по-близо. Децата утихнаха в койките.