Читать «Влак за Топъл край» онлайн - страница 5

Той поклати глава. Не му се ядеше. Нищо не искаше. Дори Топъл край… Той се улови, че за първи път помисли за Топъл край без всякаква тържественост, просто като за планинска долина, където ще бъде топло дори през Зимата.

В купето пак надникна майорът. Той изглеждаше по-пиян, но говореше твърдо:

— Разбраха се най-накрая… Във всеки влак ще качат половина от местните. А половината от нашите ще останат тук. Охраната се съгласи…

Майорът погледна децата и с нотка на съчувствие попита:

— Какво ще правите? Ще изпратите децата? На мен ми поръчаха да се оправя с нашия вагон. Аз ще ги наглеждам, ако има нещо…

Мъжът мълчеше. А по-малкото момче изведнъж започна да събира разхвърляните върху койката вещи в раничката.

— Това не са нашите деца — твърдо каза жена му. — Случайни са. И билетите не са техни.

— А… — проточи майорът. — Тогава е по-лесно. В съседното купе имат три собствени. Там вече ще има писъци… — И предупреди: — След двайсет минути влакът ще тръгне.

Децата мълчаливо се обличаха.

— Ще изляза да видя как е там… — неуверено каза мъжът.

Той взе от масичката билетите на децата и ги скъса. Розовите късчета се завъртяха, падайки на пода.

— Розов сняг — неочаквано изрече майорът. Хвана се за рамката на вратата и излезе в коридора. Там вече се суетяха автоматчиците, сортирайки пътниците.

— Ще изляза — повтори мъжът и опъна якето си.

— Недей да донкихотстваш — спокойно каза жена му. — Ще ги настанят. Червеният кръст, църквата. Казват, че тук също може да се оживее. Най-важното е да се прехраниш, а студовете ще бъдат слаби.

Той не отговори. Тръгна след децата, които сякаш не го забелязваха, извръщайки се от сновящите по коридора хора.

Навън беше студено. Локвите по пероните се покриваха с ледена коричка. Един влак вече беше потеглил и край малката гара стоеше объркана, вцепенена тълпа. Някои още стискаха билетите в ръцете си.

Той вървеше след децата, непрекъснато понечвайки да ги повика, но разбираше, че няма смисъл. Дори не знаеше как се казват. Двайсет минути… Какъв ти тук, по дяволите, Червен кръст? Каква църква?

Към децата внезапно се приближи една жена: едра, уверена, приличаща по нещо на майка им. Попита нещо, децата отговориха. Жената ги погледна замислено, оценяващо… Каза, и мъжът я чу:

— Добре, има още място. Да вървим.

Той я настигна, хвана я за ръката. Жената рязко се обърна, пъхайки едната си ръка в джоба на якето.

— Къде ги водите?

— В приют.

Очите на жената бяха внимателни, неотстъпчиви.

— Предупреждавам ви, не взимаме възрастни. Само деца. Пуснете ме.

— Аз имам билет, не съм и искал… С тях всичко ли ще бъде наред?

— Да.

Децата го гледаха. По-малкият тихо каза:

— Благодаря. Вие тръгвайте.

Той стоеше и гледаше как се отдалечават, следвайки жената. Към малък автобус, натъпкан с хора. Там имаше само деца и жени, впрочем, съвсем малко жени.

Наблизо мина войник с автомат. Униформата пак беше непозната, чужда. Мъжът нерешително попита:

— Кажете…

Към него се обърна дулото на автомата. Войникът чакаше.

— Този приют, в който прибират децата… От кого е организиран?

— Тук няма приюти — отговори войникът. Отмести автомата встрани. Продължи, почти дружелюбно: — Не. Ние стоим тук от месец, утре отпътуваме. Приюти няма.