Читать «Влак за Топъл край» онлайн

Сергей Лукяненко

Влак за Топъл край

1. Купето

— Вали дъжд — каза жена му. — Дъжд…

Тихо, почти равнодушно. Тя отдавна говореше с такъв тон. От онази минута на вмирисания от мазут перон, когато стана ясно — децата няма да стигнат навреме. И дори ако са си пробили път до площада между гарите — никаква сила няма да ги пренесе през клокочещия човешки водовъртеж. Тук, на тясното пространство между стените, релсите, обкръжените от охраната влакове, се мятаха и мятаха онези, които не бяха се сдобили с билет. Някога хора, сега — просто оставащи. От време на време някой, дали от отчаяние, дали от сляпа вяра в късмета, се хвърляше към влаковете: сиво-зелени, топли, носещи в себе си движение и надежда… Тракаха автоматни откоси и тълпата за миг отстъпваше. После по гаровата уредба обявиха, че ще пуснат газ, но тълпата сякаш не чуваше, не разбираше… Той замъкна жена си в преддверието на вагона, за пореден път показвайки на кондукторката билетите. И те се скриха в килийния уют на четириместното купе. Две от местата пустееха и скъпоценните билети се въргаляха като смачкани хартийки в ъгъла на подвижната масичка. А зад прозореца на влака вече беснееха, търкайки сълзящите си очи, оставащите. В неизбежните процепи проникваше Си-Ен и те с жена му припряно изливаха върху носните си кърпи приготвената минерална вода, прикриваха лица с жалките самоделни респиратори. А влакът вече потегляше и последните автоматчици скачаха в отредените им крайни вагони. Тълпата притихна — дали защото газът беше подействал, или беше осъзнала, че нищо не може да се промени. И тогава от оловно-сивото небе се посипа едър сняг. Първият августовски сняг…

— Спиш ли? — попита жена му. — Ще пиеш ли чай?

Той кимна, разбирайки, че трябва да вземе мръсните чаши, да ги изплакне в тоалетната, в мъничката триъгълна мивка. Да отиде при кондукторката, да напълни с вряла вода чайника — ако има свободен, или чашите — ако има вряла вода. А после внимателно да сипва чаените листа в леко топлата вода и да я разбърква с лъжичката, опитвайки се да придаде на чая кафяв оттенък…

Жена му мълчаливо взе чашите и излезе. Ключалката на вратата изтрака и той остана сам в купето. Зад прозореца наистина валеше дъжд. Крайпътните дървета и жалките къщички с мъждиви светлинки в прозорците прогизваха. Влакът се движеше бавно — вероятно приближаваше разклонение… „Нищо — помисли си той. И сам се уплаши от мислите си — те бяха студени и хлъзгави като дъждовните камшици зад прозореца. — Нищо, това е последният дъжд. След влака идва Зимата. Голямата Зима. Сега ще има само сняг.“

Някъде в дълбините на вагона звънна строшено стъкло. Захленчи дете. Чу се тънкият глас на кондукторката — тя се караше с някого. Разнесоха се няколко изтрещявания — или стреляха с пистолет, или дърпаха заяла врата.

Той предпазливо дръпна надолу рамката на прозореца. Нахлу въздух — студен, прощално-влажен. И дъждовни капки, бързи, шибащи, целещи в очите. Той подаде навън глава, опитвайки се да огледа композицията. Но видя само дълъг извит сегмент от влака — плъзгащ се по релсите, бягащ от Зимата. „Защо не взривяват линиите? — помисли си той. — Аз непременно бих ги взривявал. Или ги охраняват толкова добре?“ Той се вмъкна обратно в купето, взе от масичката кутия цигари, запали. Нямаше смисъл да пести тютюна — беше се запасил, вземайки предвид сина им. А той остана. Закъсня… или не пожела? Та той знаеше истинската цена на билетите… Какво значение има. Сега те имаха от всичко в излишък.