Читать «Почти е пролет» онлайн - страница 8

— Това още е тайна…

Ние си поприказвахме още половин час. Катя ту се успокояваше, ту отново се вглеждаше разтревожено в екрана. Флаерът ми бръмчеше тихо, поглъщайки разстоянията. А лицето на Катя става все по-сънено, отпуска се и сега изглежда съвсем детско. Има такава особеност у Катя. Сигурно поддържа възрастния си вид чрез постоянна сериозна гримаса. Но сега не й е до това — твърде много й се спи.

Пожелаваме си лека нощ и прекъсваме връзката. Екранът изгасва и аз се озовавам в тъмнина, запълнена със светлинките на пулта. Под мен също е тъмно, само на хоризонта се разгаря бледият пламък на нощния град. Там ме очаква резервираната тази сутрин стая в хотела. И изобщо не ме чакат единайсет семейства — последните „заподозрени“ от списъка на Едгар.

Утре ще приключа проверката. А вдругиден ще се срещна с един велик, но много нещастен учен.

И ще реша дали си струва да го правя щастлив.

* * *

Вилата на брега изобщо не се беше променила. Стопанинът, който ме чакаше на прага, също. Наистина, днес не валеше и мъглата се беше разсеяла под лъчите на топлото слънце, а бягащите вълни изглеждаха синьо-прозрачни, чисти като стъкло.

Едва когато се приближих, забелязах на лицето на Едгар странна неподвижност. Смес от вече настъпило разочарование и още непомръкнала надежда. Но, слава Богу, поне не беше пиян.

Едгар мълчаливо ме покани в къщата. Приготви кафе. И едва тогава попита — рязко, без увертюри:

— Значи не го намери?

Излиза, че съм бил прав. Абсолютно прав в своите подозрения. Отпих от кафето и погледнах Едгар в очите. И отвърнах:

— Не, защо? Намерих го.

Лицето на Едгар затрепери. Неподвижността изчезна, заменена от… обида. Да, именно обида. Той не очакваше, че могат да го победят в собствената му игра.

— Невъзможно — бързо каза той. — Последният в списъка е моят син? Шансът е едно на три хиляди трийсет и две. Невъзможно.

— Значи си ме следил — равнодушно констатирах аз. — Електронно бръмбарче на дрехите… или в корпуса на флаера.

Едгар поклати глава. Поне умееше да губи.

— Не толкова тривиално, Миша. Темпорална сонда.

Кимнах. Това можеше да се очаква. Играта се играеше с големи залози… Някъде до мен, изоставайки на част от секундата в субективното време, недоловим и безплътен, се прокрадваше през пространството прибор-съгледвач. Една от любимите играчки на Темпоралния Институт, чието използване за след двайсетия век е абсолютно забранено…

— Прояви я, Едгар. Искам да я видя.

Той поклати глава:

— Не може. Сондата ще разруши стаята и половината къща.

Изглежда не лъжеше. Наистина, защо трябва да правиш миниатюрни машини-шпиони, след като темпоралното поле ги прикрива по-добре и от камуфлаж…

— Тогава да поговорим сериозно.

Извадих газовите филтри, потапяйки се в своя свят — болезнено-реалният свят на оживелите миражи, разноцветни сенки, прекъсващи звуци.

— Аз имам името, което ти трябва. Ти… Впрочем, наистина ли можеш да ми помогнеш? Първоначалният ти план беше да ме проследиш и да видиш на кое семейство ще спра търсенето, след което да ми съобщиш, че идеята ти се е провалила… например, уволнили са те от Института. Аз нямаше да се чувствам излъган, тъй като нямаше да успея да ти кажа името. Нали?