Читать «Почти е пролет» онлайн - страница 6

Странно, тук нямаше нищо, което би могло да предизвика завист. И все пак завиждах. Настаних се на стара дървена скамейка и заразглеждах прашните полянки и канарено-ярките стени на зданията. Безумно завиждах на живеещите тук момчета. Те имаха онова, от което аз бях лишен завинаги. Те имаха двор. Двор, пълен с чудеса, започвайки от мазето и покрива на оцветеното бетонно чудовище и свършвайки с тази същата площадка, където много рядко, плашейки недоволните котки, кацаха чужди блестящи флаери.

В моето детство нямаше такова нещо. Имаше уютна, неприличаща на никоя друга виличка в гората. Имаше два флаера — единият голям, семеен, а другият — малък, пъргав, приличащ на калинка, в стоманеносив цвят. Имаше хангар зад къщата, където стояха флаерите и където обичаше да нощува бездомното куче на име Рекс. И приятели, живеещи наблизо в също толкова красиви и скъпи вилички… Но виж, дворове, Дворове с голяма буква, живеещи по собствени закони и правила, нямаше.

Сигурно се замислих за това, защото възнамерявах да отнема на нечие момче неговия дом. Неговия Дом и неговия Двор — онова, което той навярно не цени в момента. И още — неговото семейство, което той трябва да обича. Ако, разбира се, не е такъв будала като мен, получил право на самостоятелност още на единайсет години и завинаги напуснал родния дом…

Отражението от слънцето проблесна върху отварящата се врата на един от входовете. Придържайки за кормилото малък спортен велосипед, на двора излезе момче. Около десетгодишно, тъмнокосо, в изтъркани дънки и оранжев потник. „Заподозреният“? Напълно възможно…

Надигайки се от скамейката, му махнах с ръка. Няма защо да викам през целия двор, привличайки любопитството на многобройните съседи.

Момчето се поколеба за секунда, разглеждайки ме внимателно. А после се отправи към скамейката, облегна велосипеда на стената, показвайки ми с целия си вид, че ми прави голяма услуга.

— Привет — колкото се може по-небрежно подхвърлих аз. — Случайно да познаваш Мария Денисенко? Живее във вашия вход.

В очите на момчето се появи предпазливост.

— Познавам я — тихо отвърна то. — Това е майка ми.

Усмихнах се зарадвано. Съвсем искрено, между другото. След около половин час ще мога да започна проверката на третото семейство, а вечерта, дай Боже, ще напусна този град.

— Казаха ми, че е добър преподавател по химия — започнах аз с предварително подготвената легенда. — Смятам да постъпя в университета, затова реших да се позанимавам преди изпитите…

Момчето поклати глава — облекчено и в същото време разочаровано: