Читать «Почти е пролет» онлайн - страница 5

Аз разбрах. И почувствах как изтръпвам. Ще направя за Едгар нещо подло, незаконно.

А той ще извърши друга подлост заради мен.

* * *

Кабината на спортния флаер не се отличава с особен комфорт. Едно-единствено кресло, не много меко и неспособно да се превърне в легло. Затова пък е много бързо, малко и незабележимо превозно средство. Точно каквото ми трябва.

Пиейки лимонада през сламка — не много студена, винаги трябва да се пазя от простуда, — аз преглеждах отпечатания на хартия списък. Едгар не искаше да го записва на компютър — и беше прав.

В града, където ще долетя на разсъмване, живеят три семейства, намиращи се в списъка на „заподозрените“. Сега е нощ и те мирно спят, без да подозират колко крехко е тяхното спокойствие. Нашето време е отвикнало от престъпления.

Звездите ме гледаха през покрива на кабината — миниатюрни студени огънчета. Някога ми харесваше да цитирам Кант — за звездното небе над нас и нравствения закон вътре в нас. Сега бих бил доволен да забравя това сравнение.

Човек не може да промени своето минало. Едгар, ползващ се с власт и доверие в Темпоралния институт, не можеше да се върне година назад, в миналото, и да спаси семейството си от страшна, нелепа смърт. Нали с това той неизбежно ще промени и настоящето си, онова, в което семейството му е загинало. Той би убил онзи Едгар, който знае за трагедията и се опитва да я предотврати. Затворен кръг, времева примка, осъзната от хората още по времето, когато машината на времето беше чиста фантастика. Сигурно е прекарал не една безсънна нощ, четейки сериозни научни трудове и евтини фантастични романи в търсене на изход… И се е напивал до безсъзнание, разбирайки, че изход няма.

И тогава той е решил да изгради семейството си отново. Да намери сина си — а като възнаграждение на онзи, който може да направи това, да предложи власт над времето. Изглежда това за него се бе превърнало в маниакална идея — да промени миналото, да излъже живота, дори и не неговия собствен. Иначе той би намерил друг начин да ме склони към престъпление. Или би търсил сина си по друг начин…

Тук нещо не беше наред. Твърде сложна, твърде рискована комбинация беше разработил Едгар. Моето престъпление изглеждаше като невинна шега в сравнение с онова, което трябваше да направи той.

Е, какво пък. Едгар можеше да води двойна игра. Но ако мислеше, че съм някое замаяно от любов хлапе, тогава бъркаше жестоко. Шестнайсетте години, изживени в свят, където бях излишен, ме научиха да диктувам собствените си правила. И Едгар тепърва щеше да разбере това.

Облегнах се и погледнах нагоре. И прошепнах, намигайки на студените огънчета в тъмното небе:

— Вие не предизвиквате моето възхищение. Точно както и аз самият.

* * *

Това беше сто и четиринайсетото семейство от списъка. И второто от онези, които живееха в малкия град на брега на Енисей. Удивително е как са попаднали в малкия, никога и с нищо незабележим град цели три жени, които преди десет години са станали майки в рижските болници…

Настаних се да чакам в паркчето срещу сградата — стандартна двайсететажна сграда, причудливо оцветена отвън и неописуемо обикновена отвътре. Паркчето беше притиснато между изходите на подземните гаражи и малката площадка за флаери. Площадката беше обрасла с трева и изглеждаше доста занемарена. Веднъж седмично върху нея кацаше такси, веднъж месечно — „Бърза помощ“ или комуналната служба. Сигурно един-два пъти годишно пристигаше със собствения си флаер преуспяващ роднина на някой от живущите… А пък през останалото време обраслият с трева кръг принадлежеше на кварталните малчугани и уличните котки.