Читать «Почти е пролет» онлайн - страница 2

— А вас какво ви интересува? Кой сте вие?

— Онзи, който може да помогне. — Той клекна пред мен, изгърбения в мекото ниско кресло. — Наричай ме Едгар.

— Никой не може да ми помогне — казах аз с разгаряща се ярост. — Обичам момиче, с което сме генетично несъвместими. Ние никога няма да имаме деца.

— И това не те устройва?

— Защо не вървиш на… — процедих аз. Прозвуча доста жалко и Едгар не се смути от това предложение.

— Аз наистина мога да помогна.

Напрежението в гласа му беше изчезнало. Спокоен тон. Поддържано, гладко избръснато лице. Светлите коси са късо подстригани по последна мода. Строг сив костюм в онзи делови стил, който сигурно не се е променял от двайсети век насам. Тясна вратовръзка в тон с ризата.

Против волята си почувствах, че започвам да му вярвам. Разбира се, неговото дружелюбие не е безкористно… Но червеният печат те кара да се хващаш за всяка сламка.

— Какво можете да направите? Тук е написано, че операцията е невъзможна.

Едгар сви рамене. И предложи:

— Може би ще е по-добре да идем у нас? Не е далеч, освен това съм с кола. Нали нямаш нищо против?

Кимнах. Разбира се, че нямам.

* * *

Той живееше в малка виличка на брега на морето. Към къщата водеше тясна бетонна пътечка, очевидно — само за един. Какво пък, високият статус на Едгар се виждаше от пръв поглед. И в същото време край къщата нямаше нито хангар, нито площадка за флаери. Изглежда Едгар беше домошар саможивец…

Но сега виждах пред себе си гостоприемен домакин. Той се поинтересува какво предпочитам: чай, кафе или пунш. Настани ме в удобно, явно неговото любимо кресло до камината, извини се и изчезна в кухнята. След няколко минути се върна с поднос, където, освен вдигащото пара кафе, стояха миниатюрни бутилчици с коняк и балсам. Внимателно отмервайки лъжичка балсам, аз забелязах как Едгар наля коняк в кафето си. Много повече, отколкото е нужно за приятен вкус. Притеснява ли се? Нека. Аз също съм напрегнат, макар и да разбирам, че надеждата ми в Едгар е малка. Може да ми помогне само чудо.

През това време Едгар взе от масичката за списания дървена кутия. Отвори я и извади къса дебела пура. Посегна за масивната запалка, направена от същото червеникаво дърво…

— Недейте — тихо помолих аз. — Иначе ще се наложи да си тръгна.

Едгар припряно остави пурата. Каза с усмивка:

— Извинявай, Миша. Почти забравих, че си „нюхач“. Най-добрият в света, ако се вярва на вестниците.

— Единственият в света. „Нюхачите“ са просто хора с тренирано обоняние. Те приличат на мен колкото вентилатор — на турбореактивен двигател.

— Образно, но неясно. До момента ти изобщо не прояви способностите си. Даже реших, че съм сбъркал и съм довел друг, а не Михаил Кобрин.

Виж ти. А твърдиш, че си забравил за способностите ми. Не, помниш много добре, Едгар. И сега обмисляш дали мога да направя нещо, без което не можеш да живееш…

Умишлено без да обръщам внимание на Едгар, аз изтрих със салфетката и без това чистите си пръсти. Съсредоточих се и с бързо движение извадих от ноздрите си парцаливите, мъхнати топчета на газовите филтри. Хвърлих ги в камината — синтетичното влакно на филтрите губи способността си да абсорбира миризми за около половин ден. И поех дъх — бавно, дълбоко.