Читать «Моят татко е антибиотик» онлайн - страница 9

На екрана с изумрудена светлина светеше успокояващото „Чакайте“. Но аз нямах нужда от уговаряне. И без това чаках цял ден. Сега не бих се откъснал от екрана и до сутринта.

Екранът оживя. За около секунда изображението не беше на фокус, после се настрои. На фона на облицованите с дърво стени видях уморено женско лице. Майката на Арнис. Тя носеше строг тъмен костюм и аз изведнъж съобразих, че субективното време на нашите планети не съвпада. Естествено, не я бях вдигнал от леглото… И все пак е ужасно притеснително.

— Здравейте… — неловко започнах аз. — Добър вечер.

Името й се беше изпарило от главата ми. И колкото по-усърдно се стараех да си го припомня, толкова по-надеждно го забравях.

Няколко секунди жената на екрана се вглеждаше в лицето ми. Или видеофонът й не успяваше да настрои образа, или тя просто не ме разпознаваше. Виждали сме се само два или три пъти, и то само на запис.

— Здравей — без всякакво учудване каза тя. — Ти си Алик, приятелят на Арнис.

— Да — зарадвано потвърдих аз. И, неизвестно защо, добавих: — Бяхме заедно в спортния лагер миналото лято.

Тя кимна. И продължи да ме гледа мълчаливо. Гледаше някак странно. Безразлично.

— Арнис нали не спи? — неуверено попитах аз. — Може ли да говоря с него?

Гласът й стана още по-безцветен:

— Арнис го няма, Алик.

Аз разбрах. Разбрах веднага, може би защото разумът ми се боеше именно от това. Но все пак попитах, упорито не желаейки да повярвам.

— Легнал ли си е? Или е заминал някъде?

— Арнис вече го няма — повтори тя, добавяйки само една дума. Решаващата. Арнис вече го няма.

— Не е вярно! — чух аз собствения си глас. И закрещях, без да разбирам какво говоря: — Не е вярно! Не е вярно!

Едва след тези думи тя заплака.

Винаги се плаша, когато възрастните плачат пред деца. Това е нещо ненормално, противоестествено. Веднага започвам да се чувствам виновен и да говоря разни глупости, като например че ще се поправя, дори и ако не съм виновен за нищо.

Но сега не ме интересуваше. Арнис, моят приятел, моят най-истински приятел в цялата Вселена, приятелят, с когото изкарахме два месеца във Флорида и с когото никога повече нямаше да се срещнем, е мъртъв. Убит. На война не умират от простуда.

— Разкажете ми. Кажете ми какво е станало — помолих аз. — Непременно трябва да знам.

Всъщност, защо да трябва? Защото Арнис ми е приятел? Или защото баща ми е антибиотик, който не е успял навреме да излекува болестта?

— Той беше с бунтовниците — тихо каза тя. Толкова тихо, че глупавата автоматика на видеофона регулира звука, превръщайки шепота в силна, почти оглушителна реч.

Тя говореше, без да спира да плаче. А аз слушах. За това, как Арнис е напуснал дома си и тя не е успяла да го спре. Как се е обадил и, без да скрива гордостта си, заявил, че са му дали истинска бойна картечница. И как тя узнала, че на бунтовниците давали не само картечници, но и уреди за автоматично унищожаване след смъртта на бунтовника. И че на Арнис, слава Богу, не са дали такъв прибор — и сега тя може да го погребе. А лицето му било спокойно, не е чувствал болка, неутринният лъч убива мигновено. И почти няма рани по него… само червено петно на гърдите… където е попаднал лъчът… и ръката… от лазер…