Читать «Моят татко е антибиотик» онлайн - страница 11

Аз дърпах гривната с всичка сила. Но тръбата, която беше толкова гъвкава когато пъхах ръката си, оставаше неподвижна.

Опитах се да пъхна отвертка, да я разширя и да я сваля. Но и това не стана. Гривната бе правена от умни и опитни инженери. Сигурно само те можеха да я свалят.

В безсмислено настървение се опитах да разкъсам гривната със зъби. И почувствах лек, приятен мирис.

Как можах да помисля, че Миша е усетил мириса на озон толкова часове след изстрела? Озонът, триатомната молекула на кислорода, е едно от най-неустойчивите съединения. Затова пък той се отделя при работата на електронната апаратура и магнитните капани, придържащи плазмата.

В ръката ми се беше вкопчила смърт. Страшна, огнена смърт, която не желаеше да изпуска плячката си. Но изведнъж това спря да ме плаши.

Смъртта не беше моя, тя беше предназначена за Арнис. Татко ми я донесе, нищо че не съзнаваше какво прави. Немислимото съвпадение стана справедливо благодарение на своята немислимост.

Бавно, като насън, аз тръгнах към вратата. Меките влакна на килима… хладината на дървените стъпала…

Бутнах вратата на татковата спалня. И влязох в стаята, където мирно спеше умореният антибиотик.

Сядайки на креслото до главата на татко, аз още не знаех какво ще правя. Дали ще будя татко; дали ще дремя, отпуснал глава на хладната гривна; дали ще поседя минутка и ще отида в гората, по-далеч от къщата. Тези постъпки изобщо не се различаваха.

Но татко се събуди.

Пъргаво скачайки от леглото, той с неуловимо движение включи лампата. Отпусна се леко, след като ме видя, но веднага се напрегна отново. Въпросително вдигна глава.

— Татко, тази гривна е мина с часовников механизъм — почти спокойно казах аз. — Няма да обяснявам дълго. Но е вярно. Тя ще се взриви едно денонощие след смъртта на първия си собственик. Помниш ли кога го убихте?

Никога не съм виждал татко да пребледнява толкова силно. След миг той стоеше до мен — и дърпаше гривната от ръката ми.

Аз извих от болка. Беше ми болно и малко обидно, че моят умен баща върши такова глупаво нещо.

— Татко, не можеш да я свалиш. Тя е направена за момче… Татко, случайно да си спомняш дали имаше бенка на дясната буза?

Татко погледна часовника си. И отиде до видеофона. Реших, че иска да се обади някъде. С рязък удар проби дървеният облицовъчен панел вляво от екрана. И извади от малката ниша пистолет с дълго, блестящо, отрупано с топлоотводи дуло.

Ето сега ми стана страшно. Десантчик, който държи в къщата си работещо оръжие, подлежи на уволнение от Десантния Корпус и му се налага огромна глоба. Ако оръжието е използвано — затвор.

— Татко… — прошепнах аз, гледайки пистолета. — Татко…

Татко ме вдигна и ме метна на рамото си. И побягна към вратата. Той не каза нищо — сигурно вече нямаше време. После побягнахме през градината.

После татко скочи в кабината на флаера и започна да набира на пулта програма за спешно излитане. Мен ме метна на задната седалка, а след секунда ми подхвърли пистолета и аптечката.

— Сложи си двойна доза обезболяващо — нареди той.

Независимо от страха, аз едва не се разсмях. Обезболяващо преди взрив на плазмен заряд? Все едно да нападаш слон с джобно ножче.