Читать «Моят татко е антибиотик» онлайн

Сергей Лукяненко

Моят татко е антибиотик

В просъница чух тихия звук на снижаващ се флаер. Тънкото затихващо пеене на плазмените мотори, шепота на вятъра, блъскащ се в крилете. Прозорецът към градината беше отворен, а площадката ни за кацане е много близо до къщата. Татко отдавна заплашваше да пренесе керамичните плочи, с които е покрит петметровия кръг за кацане, по-далеч в градината. Но сигурно няма никакво намерение да го прави. Ако се налага да каца безшумно, той се приземява с изключени двигатели. Това не трябва да се прави, защото е твърде опасно и сложно, но татко не обръща внимание на такива дреболии.

Работата е там, че моят татко е антибиотик.

Без да отварям очи, седнах на кревата. Опипах с ръка стола, където бяха сгънати дрехите ми, но премислих и тръгнах към вратата по пижама. Краката ми се заплитаха в дългите топли влакна на килима, но аз нарочно се стараех да не ги вдигам от пода. Много ми харесва този дебел мек килим, на който можеш да се търкаляш, да скачаш и да правиш всичко, което искаш, без опасност да си счупиш врата.

Зад прозореца глухо хлопнаха флаерните стойки за кацане. През клепачите ми проникна мъждивочервената светлина на спирачната струя.

Все още не отваряйки очи, аз отворих вратата и заслизах по стълбите. Щом татко се приземява „шумно“, значи иска да знам, че се е върнал. Но и аз искам да покажа, че знам това.

Крачка, още една. Небоядисаните дървени стъпала приятно разхлаждаха ходилата. Не мъртвата студенина на метала, не равнодушната ледена тръпка на камъка, а живата, ласкава прохлада на дървото. Иначе това няма да е дом, а крепост. Укритие от лошото време…

Крачка, още една… Слязох от последното стъпало и застанах на гладкия паркет в хола. Забавно е да определяш местоположението си по състоянието на пода. Крачка, още една. Лицето ми потъна в нещо твърдо и гладко като стомана; хлъзгаво и еластично като рибени люспи; топло като човешка кожа.

— Разхождаш се насън?

Татковата ръка разроши косата ми. Аз се втренчих в тъмнината, опитвайки се да различа поне нещо наоколо. Ама разбира се, татко е влязъл без да пали светлината.

— Включи светлината — обидено казах аз, опитвайки се да измъкна от бащината длан.

В ъглите на хола бавно се разгоряха жълто-оранжеви лампи. Тъмнината се сви, побягвайки към широките правоъгълници на прозорците.

Татко ме гледаше усмихнато. Той беше в десантен спецкостюм и прилепващият към тялото му смолисточерен биополимер вече започваше да изсветлява. Приспособяваше се към променената обстановка.

— Направо от космодрума ли идваш? — попитах аз, гледайки татко с възхищение. Колко обидно, че сега е нощ и нито един от съучениците ми не може да го види…

Спецкостюмът изглеждаше тънък, сигурно заради факта, че мускулите се открояваха релефно под тъканта-хамелеон. Но това е само илюзия. Биополимерът издържа на температури до петстотин градуса и може да отрази куршуми от тежкокалибрена картечница. Тъканта, от която е направен спецкостюмът, има едностранна подвижност. Не знам как е постигнато това, но ако докоснеш комбинезона отвън, то той е твърд, като че е от метал. А когато го обличаш (татко ми разрешава понякога), спецкостюмът е мек и еластичен.