Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 81

Гласът му се разтрепера над последните срички. Затвори очи и остави Сирс да проучва картата. Кой беше той всъщност, та да претендира, че владее истината? В това издирване бе видял единствено заместител на колекцията, ненадейна компенсация, чийто път отново пресичаше този на отколешни негови проекти. И нито за секунда не се излъга относно… религиозния аспект на нещата.

Склонил брадичка върху гърдите, младежът най-сетне беше заспал, без дори да усети.

Събуди се в момента, в който губеше равновесие. Стражите бяха духнали факлите и пепелявосиво утро се промъкваше в хангара през процепите на ламарината. Чертите на Сирс бяха изпънати от безсъние. И понеже, докато размишляваше, непрестанно бе хапала изнервено бърните си, тази сутрин устата й блестеше на побледнялото лице като яркочервен плод върху фона на прясно варосана в бяло стена. После Птол изплува от полумрака. Отново беше облечена в кожа и държеше в ръка две непрозрачни превръзки.

— Време е — каза тя. — Нашите братя ще ви отведат до покрайнините на квартала. Постарахме се по най-добрия начин да ви представим песента на поклонниците от Хомакайдо, сега вече разполагате с всички ключове. Бъдете и вие хвърчащи риби и нека благословията на народите от небето и езерото ви съпътства!

Сетне ухапа и двамата по дясната ръка, целуна ги по устата и завърза превръзките на тила им. Давид се отпусна, остави се да го водят, като се мъчеше да не се поддава на усещането за „преграда“, което никога не пропуска да обземе играещите на сляпа баба. Твърде бързо загуби чувството си за ориентация. Сега, когато вече напълно се беше събудил, сцената на Страданието изплуваше на приливи в паметта му, отдалечавайки се дотолкова, че той започваше да се съмнява в съществуването на Птол и Раиф. Вървяха в продължение на един час. Под обувките им желязната настилка от квартала на старото рибно тържище се замени от каменни тротоари. Тишината и ехото на запустелите складове бяха отстъпили място на далечната глъч от народно увеселение.

— Спрете!

Давид за миг усети стоманения допир на острие в тила си, разрязващо възела на превръзката. После бе заслепен от слънцето. И преди да е успял да произнесе нещо за сбогом, техните необичайни водачи вече се стопяваха в пейзажа. Бяха се озовали сами със Сирс в центъра на някакъв пуст двор. Двете алени маски на Дядо-ще-ти-пусне-кръвчицата лежаха сложени върху посивял крайпътен камък. Във въздуха тегнеше мирис на дим. Сирс първа се отърси от вцепенението.

— Трябва да напуснем града през южната врата — заяви тя, като наместваше картонения си шлем.

— И накъде ще поемем?

— Хрумна ми една идея. Цяла нощ работих, следвайки посоката на твоята мисъл. Смятам, че ще останеш доволен от мен. Но да не се бавим повече. Налага се да тръгнем към морето и да намерим кораб, на който да се качим.