Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 67

И жената-риба пак потъна в мълчание, обвеяно с измамливи видения.

„Обезводнява се! — помисли си Давид, стиснал челюсти. — Тя никога няма да издържи три часа!“

Погледна през прозореца и изтръпна. Корк патрулираше край брега, а двайсетина облечени в черни домина мъже го следваха по петите. Сирс не беше сред тях. Вероятно бе успяла да се изплъзне от ръцете им.

— Обкръжават езерото — рече той с презрение. Зви се закашля.

— Нищо чудно, те ме видяха в прегръдките ви. Не са вчерашни и разбират много добре, че ще се помъчите да ме върнете обратно в съвсем кратък срок.

Давид прочисти гърлото си.

— Извинявам се, че настоявам, Зви, но разкритията, които трябваше да направите… Може би по-късно няма да имаме време… Опитайте се да ни влезете в положението. Поехме рискове…

Тя наведе глава с движение, натежало от умора.

— Знам… Бихте ли угасили лампата? Очите ми вече не могат да я понасят…

Младият човек се подчини въпреки опасенията, че излъчваните от жената-риба светлини ще се видят през щорите на прозореца.

— Слушайте — отпусна се Зви след последен миг колебание, — Градът на Празненствата е място на сарабандите, фарандолите, на шествията с накичени в цветя коли. И то до такава степен, че вече никой не е в състояние да изброи екстравагантните процесии, които постоянно някъде го прорязват… Това разточителство помага на съзаклятниците, и по-точно — на привържениците от сектата на Хомакайдо. Всяка година по едно и също време те възобновяват за отбрана публика от посветени Страданието на древните поклонници. Един вид опрощение, при което в символична форма се възстановяват различните етапи на пътя…

— Но как го разбрахте?

— Някога Градът на Празненствата представляваше първият етап от маршрута. Народите от небето и от водата се спускаха от облаците или изплуваха от дълбините, за да донесат сполука на поклонниците. Днес вече няма ангели, а скоро няма да има и хора-риби, обаче традицията се е съхранила записана на дъното в пещерите на паметта.

— Членовете на сектата знаят ли пътя?

— Не, те познават само символичното му представяне. На вас остава да проумеете как да го разтълкувате.

— А ще се съгласят ли да ни приемат?

— Да, ако имате поръчителството на народа от дълбините. Както някога…

— Поръчителството?

— Знамението, щом така предпочитате… Тя като че ли се замисли. Изглеждаше съвсем изтощена.

— Разкопчайте костюма си — каза накрая, — доближете дясната си гърда, бързо!

Озадачен, той разтвори полите на своята дреха и заголи гръд. Зви наведе глава, присви устни. Забеляза, че имаше зъби на риба — тънки, заострени. Жестоки. Преди да е успял да направи някакво движение, тя го беше захапала, оставяйки върху кожата му, точно над зърното — настръхнало от болката — белег от два полукръга с чудновати, назъбени, нечовешки очертания.