Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 64

Ниската жена като че ли най-сетне се изтръгна от своето вцепенение.

— Името ми ще ви се стори непроизносимо — учлени с голяма мъка тя, — да речем, че се казвам… Зви… Преди всичко… Ра… Работата свършена ли е?

Съскащ шум от освободена пара се разнесе в дъното на галерията, последван от запъхтяното дишане на изтърбушен локомотив, което разтърси стъклата на вивариума.

— Аз се нуждая… — заговори, засрича Зви. — Беше предвидено… Отнесете ме, не трябва да изразходвам силите си вън от водата. Автономията ми трае само четири часа.

Давид я подхвана като дете. Нейното тяло беше неприятно лепкаво и няколко пипаловидни израстъка все още оставаха сраснати за ръцете й. Наложи се да я занесат до кръглата постройка, стараейки се да не дишат. Тежка мъгла покриваше със скреж стените по цялата им дължина. Резервоарът се бе напукал като котел, който от вътрешното налягане съвсем скоро щеше да експлодира. Доста тръбопроводи се бяха усукали странно в различни посоки, не беше останала нито капка от химическия продукт.

— Сега да бягаме! — отсече Сирс. — Изходът е само един: желязната врата. Ако пазачът не се е заплеснал във фойерверките, ще трябва да се бием…

Разбързаха се. За щастие нощният патрул беше пренебрегнал поста си, за да се качи на първия етаж, където имаше прозорец. Те успяха безпрепятствено да напуснат сградата. Тълпата дотолкова бе заслепена от симфоничните експлозии, браздящи повърхността на езерото, че градът можеше да бъде подпален без никаква съпротива. Давид тичаше, превил гръб. Малките гърди на Зви бяха очертали два ледени кръга отпред на туловището му. В момента, когато понечи да се втурне с главата напред в една от съседните улички, младежът забеляза Корк, следван от група мъже в черни домина. Набитото и добродушно човече от предната вечер сега имаше суровото изражение на воин, готвещ се да щурмува. Погледът му неизбежно се спря върху жената-риба. Ръката в кожена ръкавица, която той веднага насочи към бегълците, изтръгна пелерината му за част от секундата и разкри изпод плата зловещите проблясъци на ризница — доспехите на Пазителите на Словото.

— Под сводовете! — изкрещя Сирс. — По-живо! Те се гмурнаха в тунела, пробивайки си път в тълпата с рамо напред, като затърсиха някакво местенце, което да ги защити. Давид бързо се шмугна в катраненочерната тъмнина на една уличка, прекалено запустяла, за да провесят по нея каквито и да е гирлянди с лампиони. Но странно, въпреки всичко тропотът на преследвачите им продължаваше да отеква ясно на десетина метра зад тях.

— Ръката ви! — извика неочаквано Зви. — Тя свети! Давид изруга. Десницата му бе започнала да фосфоресцира до китката и като габаритни светлини обозначаваше всяко тяхно движение. Той напълно беше забравил за ухапването на змиорката, чиято жертва стана същата сутрин!

— Увийте я в нещо! — задъхваше се езерната гостенка. — Побързайте!

Обаче младежът не разполагаше с нищичко, което можеше да му послужи вместо затъмнител. Поясът, съставляващ част от цялата дреха, не позволяваше никакво частично разсъбличане.