Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 51

— Разтопили са целия свой арсенал — разказваше Сирс с уморен глас. — Изпразнили са пирамидите за саби и шпаги, въобще всичко, което е било в наличност. Защото след като няма да има вече война, няма да има нужда и от оръжия, нали? Втечнили са остриетата, ризниците, дори доспехите на животните, за да ги превърнат в домакински прибори, чинии, супници… И от това видоизменение са си изградили политическо верую.

Давид се наведе още малко, взрян в тези чудновати слуги, прегърбили се под тежестта на дрънчащи паници и блюда за сос със смъртоносни отблясъци. Представи си високите пещи, които поглъщаха броните, каските, релефните щитове. Те смилаха възлестите защитни ръкавици и лентите, преобразуваха в единна каша, най-напред алена, а после искрящобяла, топовете с муцуни, обагрени от горещите залпове. И леярните се задъхваха, налапвайки отново гибелното желязо, избълвано години по-рано, сдъвквайки тази магма от болтове и щикове, преди да я изхрачат калъп по калъп, превърнали саблените остриета в ножове за риба, късите мечове — във вилици, ризницата — в купа за дивеч, каската — в кана, шлема — в салатиера… Оръдията, сеещи смърт, оръжията, носещи слава, поемаха пътя към шкафовете и кухненските долапи, подреждаха се в дъното на чекмеджетата, струпани на дузини. Валцованата тел се беше размекнала в нежни криви и шарки, кинжалът беше приел формата на голяма супена лъжица. а рапирата — на малка гарафа… Същото желязо, което бе усетило разяждащите пориви на барута, ръждата на кръвта, окислението на потта, сега кротко спеше в кухините на умивалниците. И нямаше да чуе повече друго звънтене освен това на вилиците; нямаше да се напои с друг сок освен с този на домашните птици, изцяло опечени… Давид примига, замаян от видения. Чиниите се редяха, очертавайки покривката, като че ли бяха крайпътни камъни, жалони, обозначаващи някаква посока. Купите и каните разцъфваха в бляскави, твърди букети. Приборите за празненството намираха своето място — солидни, масивни. Заплашителни? Младият човек почувства, че е завладян от отвращение и в същото време от ужасяваща сигурност. Върху искрящата белота на чаршафите наистина се струпваше цяло бойно поле — мерзки вещи, грамада от разчленени скелети, начупени остриета, раздърпани дълги ризници. Железария, която можеше да влее във виното единствено привкус на кръв… Сега вече той беше уверен в това. Обречена завинаги да има претопена плът, стоманата трябваше да промени своя зверски апетит, кошмарното си призвание…

А на следващия ден гостите, които щяха да се тъпчат, опрели кореми в ръбовете на масата, с разхлабени колани и разкопчани панталони, просто щяха да гуляят над остатъците от минали битки и сеч, запазили в своите атоми спомена за други тела, за други рани…