Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 21

4

За първи път Давид се събуди без никакво въртене в крайниците. С голяма лекота разкърши ставите си, сухожилията се огъваха на воля, без да се разгаря ни най-малката болка, без да изниква неизбежното изтръпване. Заровил лице във възглавницата, гостът опита загребващо движение с ръката, плувайки сред твърдите чаршафи с подема на юноша. „Всичко мина чудесно!“ — заключението го изпълваше изцяло, изгаряше го. Той беше успял! Искаше му се да скочи, да изтича пред огледалото над мивката. Но се овладя. Не, трябваше да се наслади, да задържи по-дълго удоволствието.

Затворил очи, Давид се повдигна леко, подпиращ се само на дланите. Мускулите му се свиваха, подчиняваха се мигновено на двигателния тласък: бицепси, трицепси, рамене… Големите набраздени топки се издуваха и спадаха с гъвкавостта на вътрешна гума. Той се отпусна отново, разтърсен от нервен смях. Обръщайки се по гръб, докосна набързо кожата с връхчетата на пръстите си. Беше гладка. Адски гладка. Кожа на момиче: еластична плът, изпъната, без никакви гънки… Ласката раздразни зърната на гърдите му, които набъбнаха, членът му, разголен, веднага се втвърди. Той беше спечелил! Този път се огледа спокойно, на воля, сякаш бе страничен човек. Като воайор. Откриваше тяло, което му се струваше чуждо, тяло на непознат. И само при тая единствена гледка настръхваше от възбуда. Опипваше се със същата ненаситност, с която се опипва сексуален партньор. Харесваше се, искаше се, изпитваше желание да се обладае, да проникне в себе си… Щеше му се да е достатъчно гъвкав, за да напъха члена в устата си и да погълне собственото си семе. Да бъде едновременно този, който взема, и онзи, който отдава… Вълнението караше бузите му да се разгарят в пламъци. Засрами се и възбудата изведнъж секна. Успокоен, почти равнодушен, Давид се приближи до огледалото и внимателно се взря. Видя лицето на непознат, на около трийсет години, може би неговото. Вече не си спомняше. Лице с ясно изразени скули, високо чело, обградено от руси коси. Нито красиво, нито грозно. И все пак по-скоро приятно!

Едва тогава задиша по-непринудено.

Неочаквано осъзна, усети студа, който цареше в стаята, и целият се разтрепера — от главата до петите. Въпреки това не му достигаше смелост да се реши и да се облече. Гърдите, раменете, коремът го хипнотизираха. Бе се влюбил в своя образ, в своята младост. Кихна три пъти и изтича да се сгуши под завивките. Сега не беше моментът да пипва тежка простуда! „Подмладен с четирийсет години за една нощ, на другата вечер той умира от болест, прихваната в леглото на животворната самодива!“ Прекрасно заглавие, за вестниците. Той глупаво се изхили, доволен от себе си. Беше красив, беше забавен. Щеше да поднесе своите благодарности за дълговете, наложени му от живота. Щеше да изиска онова, което му се бе полагало! Жесток глад дълбаеше стомаха му, неговия стомах, който довчера се хранеше само с готови зеленчукови супи! Отиде, разрови се в мукавения куфар, разхвърляйки демодираните дрехи. Трябваше да се облече, да си купи нещо друго, различно от тези парцали, да обиколи магазините… ДА КУПИ? И осъзна, че от днес вече няма нито пукнат грош! А понеже лечението бе приключило, щяха да го помолят да освободи мястото до обяд, той щеше да се озове на улицата с празни джобове и с евтин багаж в ръка…