Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 19

Ала мъжът се беше отдалечил безразличен. Вратата на криптата се захлопна с тъпия шум на плоча, рязко легнала на мястото си. Давид стисна зъби и се нахвърли върху чудовищното заседнало тяло. Вкопчи се в разлюлените гърди като плувец, сграбчващ здраво перките на голяма риба. Благоразумието му се изпари и той затъна в недрата на планината, впил се за изваянията на жената-планина. Валяше се в нейната пот, превръщайки се в смукало. Епидермисите им плющяха силно като затвори по пушките на наказателен отряд. Сякаш обезумял, старият човек възсядаше приливите на треската, притискаше между кльощавите си бедра палещото туловище. Всякакво отвращение го бе изоставило и сега той я смучеше, пиеше я, превръщаше се в гъба. Една-единствена мисъл го водеше в инстинктите му — тя да се стопи, да се източи, да се излее, изпразни. Горещината под завивките достигаше предела на тази в огнена пещ. Гостът се задушаваше, хъркаше в ритъм с болната, която бе започнала да бълнува несвързани думи без край на някакъв непонятен език. Питиите от Венера… Животворните самодиви… Давид се замайваше от заклинания, опиянен от потта, затъпял от миризми на спарено; мяташе се, покатерил се върху корема на кит, улучен смъртоносно с харпун. Вече не знаеше от колко време бе тук. Свещите танцуваха пред очите му сарабанда на сладкиш за рожден ден. И той пееше под мазен и солен дъжд, човешка попивателна, зажадняла за влага. Страховито ликуване развилняваше електроните по цялото му същество, подпалваше болезнена ерекция между неговите бедра. Членът изсмукваше всичката му кръв, пресушавайки вените и артериите на Давид като писалка, която, пълнейки се, опразва мастилницата.

В един момент дебелата пророчица се претърколи отгоре му и го премаза върху дюшека с компрес от плът — кипяща и разплута. Той се разкрещя, разкъсан, опожарен. Опечен. Без ни най-малките признаци да спада, треската се покачваше все повече и повече, летеше към обезпокоителни граници. Венерианката климаше с глава, очите й се бяха обърнали навътре, зловонни лиги се процеждаха в ъглите на устните й. Давид направи опит да се измъкне, без да успее да помръдне нито един крайник. Някакъв кон го премазваше, повален във вихрен галоп, с косми, потънали в пяна. Боен слон се търкаляше с прерязани сухожилия, стривайки под туловището си своя картагенски водач. Той мечтаеше за пожар, за клада, за нажежено желязо, съскащо в жаравата.

— Хомакайдо! — внезапно изкрещя болната с натежали от солени капки клепачи. — Хомакайдо!

Нейният вик беше пребродил планината, рев на агония с непоносими степания. С настръхнала кожа, въпреки огнения ад на пещта, Давид я видя да се сгърчва пред прага на разрива, а после да рухва отстрани в безсъзнание. Почти веднага човечето със смешния костюм нахълта с обезпокоен вид.

— Какво става? Какво е това? Направихте ли й нещо? Шофьорът стоеше край тях с явно враждебен поглед. Те се наведоха над дебелата жена, напипаха пулса й. По разменените им шушукания Давид разбра, че се е случило нещо нередно, но бе толкова изцеден, че не можеше да размишлява. Сви колене и ръце като зародиш в утроба и затвори очи. Така се почувства добре, увит плътно от подгизналите чаршафи сякаш в гореща глина. Отпусна се в тинята щастливо, блажено, със залепнали от изтощение клепачи. Някой го разтърси.