Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 148

А сега си тръгвайте. Аз вече съм просто едно старо дърво. Изсъхнало, болно, столетно. Имам нужда от тишина и спокойствие. Някой ден отново заповядайте да ме видите, тогава пак ще си поговорим… Ах, да, тъкмо на място — не бихте ли могли да помислите как да монтирате пълна лейка с вода поради споменатата причина?… Липсва ми вода, пък на моята възраст почти нямам куража да се движа…

29

Давид се върна в асансьора, съзнанието му бе натежало от някаква смътна, наслоила се картина. Лошо предчувствие го стягаше в стомаха. Историята вземаше обрат, който никак не му се нравеше. Впуснал се в търсене на Светия Граал, той изпадаше в ролята на чистач, ровещ боклукчийските кошчета на науката с върха на своята кука…

Натисна копчето за партера, без да е воден от какъвто и да е съзнателен импулс. Десет секунди по-късно вратата се хлъзна встрани… Едва тогава младежът ГИ видя.

За миг беше обзет от хиляди противоречиви чувства: изненада, унижение, облекчение, желание да се смее и да плаче. Истинска въртележка от електрически заряди разпъна на кръст нервните му фибри, блокира жизнените му функции в къси съединения. С разтуптяло се до полуда сърце той се строполи на един стол и пое три пъти дълбоко дъх, преди да повдигне глава. Те продължаваха да бъдат там, седнали благоразумно срещу него в потъмнелите фотьойли на рецепцията. Сред тях бяха животворната самодива, за която си мислеше, че е умряла; напудреният монах в червена кожена пелерина; служителят от центъра за подмладяване с фризираните си мустачки, облечен крещящо с изтънчеността на панаирджийски търговец и фосфоресцираща папионка. Крайно изтощена. Сирс чакаше отстрани с безизразен поглед, а китките й бяха стегнати в белезници. Поиска да я заговори, но цикликът вдигна ръка, пресичайки порива му.

— Безполезно е — измърмори със странния глас на жена, на каквато му харесваше да се преправя. — Тя вече нищо не възприема. Мисля, че е засегната от нервно разстройство. Понесе много болезнено истината. Струва ми се, действително вярваше, че ще срещне Бог в края на пътуването. А вие подозирахте ли, че е параноичка? Твърде интересен случай на мистична лудост…

Давид въздъхна, съзнанието му се беше изпразнило.

— Наистина ли не знаехте? — възкликна учтиво монахът. — Наистина ли никога не се усъмнихте в нещо? Младият човек отвори уста, пак я затвори. Езикът му бе натежал цял тон.

— Бяхте забележителен — продължи цикликът с аленочервените устни, — без вас ние никога нямаше да открием пътя до Хомакайдо. Беше същинско предизвикателство. Почти невъзможно начинание.

— Значи сте искали точно това? — изпъшка Давид. — Да откриете забравения маршрут? След като сте положили толкова усилия, за да го заличите? Не сте последователни!

— Шттт… Штттт… Успокойте се, младежо. НЕ АЗ, а моите предшественици са заличили този път. Монаси фанатици, мракобесници. Пълна противоположност на ордена, към който принадлежа. Доста дълга история е, само че аз не съм тук да разказвам и обяснявам. Защо са се опитали да ликвидират и най-малкия спомен за поклонничеството? Защо е имало такова ожесточение да се унищожат картите, описанията… водачите! Честно казано, не знам. Пък и всичко това датира отпреди почти един век. Предполагам, че в онези смутни времена фиаското на Хомакайдо е било възприето като божие наказание, като санкция — в известен смисъл — заради гнусно богохулство. Впоследствие оцелелите от бедствието решиха да направят повсеместно прочистване. Започнаха преследвания, за да продължат дълги десетилетия. Сякаш неприлична татуировка, мястото на греха беше изличено с нагорещено желязо от паметта на хората. И в отговор на това поклонниците се помъчиха да си предават като наследство тайната за пътя. Монахът кимна умислено, сетне допълни: