Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 138

— ВИЕ ЩЕ ГИ ВОДИТЕ? — проскимтя тихо Тереза.

— Да — задъха се отшелникът. — От години поставям жалони… Край пътя. Погледнете зад вас!

Давид обърна глава и се намръщи, прешлените му се бяха схванали като стара, несмазвана система от зъбчати колела. Забеляза варовиков блок, килнал се сред бухнали трънаци. Някой се бе постарал грубо да прояде повърхността му, опитвайки се да придаде някаква форма и да изтъкне поредица от точици, без да успее да ги надари с особена художествена стойност.

— Какво е това?

— Крайпътен знак! — възкликна мъжът-кошер. — Междинен слог с брайлови надписи! Така те ще могат да се ориентират въпреки незрящите си очи и да се върнат в града! Хомакайдо… Доверявайки се на своите пръсти, на осезанието си, на своя допир…

За секунда той сякаш щеше да се задуши, после отново изпадна в летаргия. Давид и Тереза се възползваха от това. Отстъпили назад, те се отдалечиха. Напълно безразлична, Сирс не им зададе никакви въпроси.

В мълчание тримата продължиха да вървят, като от време на време се натъкваха на странните крайпътни знаци, пръснати от човека с пчелите. Младежът изпитваше смътно усещане за неразположение. На два пъти се спира, убеден, че някой го наблюдава, но не успя да различи никакъв поглед зад завесата от избуялите високо треви… Спусналата се мъгла бе скрила хоризонта и същевременно засилваше чувството за клаустрофобия.

След около един час местността се разреди. Краката им застъпваха в остъклена почва, подобна на лед, която пращеше под тяхната тежест, разпукваше се и бягаше в дълги мрежести набраздени ивици. Давид приклекна.

— Това е стъкло! — възкликна Тереза. — Дяволите да го вземат! Направо да повярваш, че вървим по огледало!

— Пясък е! — обясни младият мъж. — Пясък, който се е втечнил вследствие на голяма горещина. Например в резултат на експлозия… Експлозията, дето е ослепила боговете…

— Не се влачете! — подвикна им Сирс. — Приближаваме се, чувствам го! Спомни си: заслепяващия огън от пантомимата!

Давид сподави проклятието. Малко по-нататък подминаха овъглена табела, наполовина стопена, върху която все още се различаваха очертанията на кръга и неговият пресечен двуцветен диаметър. После от мъглата изплуваха група постройки. Половин дузина почернели високи кули с дръзка архитектура, чийто определено функционален вид обаче не отговаряше въобще на представата за божествена резиденция!

Тласкани от вятъра, множество дюни бяха завзели пространството, поглъщайки голям брой от по-незначителните конструкции…

— Това ли е твоят… Хомакайдо? — прихна Тереза. — Я гледай ти! Не си представях, че боговете живеят в евтини сгради под наем!