Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 136

— Аз не искам да ям! — заяви тя язвително. — Трябва да развиваме нашите чувства чрез аскетизма! Помнете, че съвсем скоро ще прекрачим прага на светилище! Че ще се явим може би ПРЕД БОГОВЕТЕ! Вие сте длъжни да се пречистите!

Жената направи пауза, после допълни:

— В крайна сметка, ако не можете да надмогнете себе си, вървете, аз ще ви изчакам настрана и ще медитирам…

Давид сви рамене и хвана Тереза за ръката. Ставаше все по-очевидно, че връзката със Сирс бе прекъсната.

Докато се приближаваха към отшелника, някакъв необичаен шум нахлуваше в ушите им. Беше приглушено трептене, настойчив шепот, чудат напев, яростно тананикаи със сключени устни. Нещо, което на младежа се стори заплашително. Инстинктивно той забави крачка и присви клепачи. Въпреки слабата видимост, дължаща се на мъглата, забеляза един нестабилен облак около седналия човек — рояк от миниатюрни черни точици, увиснали във въздуха. Пръстите му се впиха в рамото на Тереза, пречупвайки устрема й. Сега вече звукът раздираше тъпанчетата им. — ТОВА Е РОЙ! — пошепна Давид. — Не отивай по-нататък! Може би са оси…

При тези думи старецът като че ли се изтръгна от своя унес и наклони глава към тях. С голяма мъка Давид успя да сдържи вика си на удивление: насекомите — по-точно пчелите — пъплеха по черепа и бузите му, изстрелваха се с жужене от ноздрите му или от широко разтворената уста. Роякът бе свил своите мъхести гнезда под мишниците и между бедрата на човека. Самите му гърди също се криеха под шумоляща черупка. От ъгълчетата на устните в дълги бухнали вадички се оттичаше мед, размазвайки се по брадичката и врата му. Забелязал корабокрушенците, той предпазливо вдигна ръка.

— Не се приближавайте! Те не ви познават, биха могли да се уплашат и да ви нападнат. Не правете резки движения, седнете настрани…

Говореше, без да помръдва челюсти, а гласът му, съскащ, подобен на вентрилок, изглеждаше съвсем близък. Не посмял да се извърти на пети и да избяга, както му се искаше да стори. Давид се подчини, последван веднага от момиченцето, което гледката явно омайваше. Гласът отново бликна в мощен шепот:

— Кои сте вие? Безплодните земи обикновено не са чак толкоз посещавани. Вече май има шейсет години, откакто не съм виждал никого от моите себеподобни! Да не би случайно да сте поклонници? Е, тогава сте на прав път…

Това беше покана за изповед. Давид се зае да му разказва най-сбито за корабокрушението и за безпаметния поход, който го бе последвал. Говореше, без да повишава тон, разтревожен от въздушното гъмжило на рояка: то ту хлътваше към тях, ту се отдалечаваше, изплитайки около странния старец пелена от звучни спирали.

— Ами вие? — запита Тереза. — Вие какво правите на стола с уста, натъпкана с пчели? Не ви ли жилят?

Мъжът се усмихна и медът, изпълващ устната му кухина, преля отвън.

— Аз съм човек-кошер. Не, те не ме жилят. А желето, което се стича в гърлото ми, ме засища. Не е необходимо да правя каквото и да е движение. Разбираш ли? В биологията този феномен се нарича хранителна общност.