Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 137

— И какво, така просто ви скимна? Или това е някаква болест?

Почувствал се неловко, Давид се размърда. Не рискуваше ли дързостта на сирачето да настрои срещу тях необикновения им събеседник? За съвсем кратък миг той се видя връхлетян, прободен от хиляди жила и капчица пот залъкатуши по гръбнака му.

— Не, това не е болест — отвърна мъжът търпеливо. — Аз съм творение на слепите богове, един от последните оцелели от рая. Сам по себе си аз представлявам цял един свят. Една умалена вселена, ако така предпочиташ…

После той млъкна и дълго не проговори, като онези старци, които се унасят ненадейно по средата на някое изречение и преминават от будно към безсъзнателно състояние, без дори да променят позата си. Тереза се обърна към Давид, сетне се почука по слепоочието с показалец. Младият човек трябваше да присвие вежди, за да я прикани към повече мяра. И щеше да й предложи да се връщат, когато съскащият глас на отшелника прониза свистенето на насекомите:

— Гладни ли сте? Казвате, че сте претърпели корабокрушение, а аз говоря ли, говоря… Отидете в колибата ми, там ще намерите мед. Понякога складирам излишни запаси. Мания: не обичам да пилея. Подкрепете се. Слънцето няма скоро да се вдигне; щом малките се върнат пак в гнездото, ще можем да побъбрим… Вървете и не правете никакви резки движения, никакви!

Без да чакат да ги подканят. Давид и Тереза се насочиха към колибата. Придвижваха се с безкрайна предпазливост, внимаваха да не допуснат и най-слабия непозволен жест, спираха се на всяка крачка като войници, заблудили се в минно поле. Накрая се озоваха пред каменната ниша и на четири крака се вмъкнаха вътре. Техният събеседник не ги беше излъгал: множество съдове бяха осеяли пода — кратуни, нащърбени гърнета, очукани легени и напукани делви. И всичките бяха пълни догоре с хубав гъст светъл крем, понякога втвърден в големи захарни пити. Те се нахвърлиха върху припасите, размазвайки по дланите и лицето си дъхав клей с вкус на цветя. Много скоро се наложи да спрат, гърлата им бяха пламнали, пръстите — слепнали в съдините. Бе настанала нощ. Отвън жужащият облак преустанови своя летеж, за да загърне тялото на стареца с шумолящ и свилен покров. Ръцете, краката, туловището му изчезваха под амалгамата на плътен пашкул от насекоми, единствено устата и очите му все още се изплъзваха на заравянето. Давид се запита как можеше да търпи допира на тези милиони лапички и да не полудее веднага? Измъкнаха се от заслона, като се впуснаха в благодарности.

— Няма защо! Няма защо! — отвърна им мъжът-кошер. — Аз просто съм твърде несъвършен модел. А нашите, богове, нашите създатели някога бяха сътворили същества по съвсем друг начин!

Давид преглътна.

— Вие… Преди малко вие говорехте за слепи богове… Защо този… недостатък? Трудно е да си представим божества, застигнати от човешки недъзи.

— Причината е в катаклизма. Когато мълнията се стовари върху рая, всички избягаха: създания и създатели… Всички онези, които успяха да се измъкнат от унищожението. Аз, човекът-кошер, ги видях как хукнаха. Видях как те — нашите богове — залитаха, как се олюляваха с прогорени от пламъците очи и с протегнати ръце, ослепени, жалки… Тичаха към морето, понесли на гърба си огнени топки, които разкъсваха всичко… Хвърлиха се сред вълните, потънаха в бездните. Но един ден те ще се появят пак! Един ден те ще изплуват от океана. за да дойдат отново по собствените си места. Ще се завърнат облени, шуртящи, с безжизнени, незрящи зеници, търсещи своя път опипом, клети и величествени… И аз ще ги поведа!