Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 135

— Чуй — прошепна му Сирс накрая. — Ние успяхме! Аз отидох на разузнаване… Бях толкоз нетърпелива да разбера…

— Я виж ти! Тя не е ли загинала? — прозя се Тереза, която тъкмо се изтръгваше от ноктите на съня. — Какво е станало с пея? Надрусала ли се е или що?

— Не си ли виждала Клитония? — запита трескаво Давид. — А Орноз? Намерихме един обгорял скафандър, без да можем да го преобърнем. Помислих, че си ти или циганката. Дявол да го вземе, толкова съм доволен, че…

Сирс го хвана за раменете, прегърна го ненаситно, възторжено.

— Ние успяхме! — повтори тя с просълзени очи. — Остров Вортсо! Ние сме на остров Вортсо! Боговете насочваха нашите стъпки! Ела да видиш!

После го дръпна за китката, принуждавайки го да се изправи със скок. Давид изстена. От влажната земя бъбреците му бяха натежали до пръсване. Сирс заобиколи някаква височинка и замря на място, насочила пръст към проядена метална плоча, наполовина погълната от къпинов храсталак. Въпреки ръждата и дантелените окисления все още личаха очертанията па кръг, пресечен от две успоредни прави: едната бяла, другата черна…

— Знамението! — ликуваше младата жена. — Спомни си!

Давид свъси чело. Действително, спомняше си пантомимата на посветените от сектата на Хомакайдо — оня чудноват балет, изпълнен със загадки и ребуси…

— Този символ го имаше — започна машинално да изброява той, — както и други неща: безплодна земя, опипващи слепци, огън, искрящ с непоносими отблясъци…

Тереза шумно се прозя, връщайки го към реалността.

— Трябва да тръгваме! — задъхано каза Сирс. — Хомакайдо е съвсем близо, чувствам го!

Младежът поклати глава. Видът на квадратната плоча метал го отчайваше. Беше си представял величествен надгробен камък, разяден от патината на вековете, черен и бляскав монолит, изпаднал от друго пространство, а откриваше останките на най-обикновен пътеуказателен знак, сгьрбен и ръждясал от капризите на времето. Но може би все пак имаше нещичко романтично в него?

Дамата вече бе взела аванс, като с нетърпелива крачка си пробиваше път сред тревите. Последваха я по петите с натежали от преумора клепачи. В сърцето си Давид усещаше неприятни бодежи, предчувствайки, че никога няма да узнае какво се е случило с останалите. Само в романите оцелелите след корабокрушение сетне се намират на един и същи бряг, готови да започнат с надежда и енергия див, здравословен и спокоен живот…

Тереза бе тази, която първа забеляза силуета на мъжа. Беше седнал на стар кривокрак стол, точно срещу морето; мъж с побелели коси и слабо, изнемощяло тяло. Зад гърба му смътно се мержелееха нащърбените очертания на паянтова къща, наполовина погълната от храсталаците. По-скоро колибка, отколкото къща, стъкмена от речни камъни, слепени с торф.

— Мислиш ли, че ще ни нахрани? — разтревожи се момиченцето.

Давид не можа да отговори. Наистина непознатият имаше вид на изпаднал в най-голяма мизерия. Сирс категорично отказа всякакъв контакт с него.