Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 133

Серж Брюсоло

— Не.

— Аз ще изляза първа. Ако те са над нас, може би ще имаш време да затвориш клапана.

— Защо ти първа?

— Защото съм до вратичката. И защото всичкото това стана по моя вина. Хайде чао! И без хленч и гръмки признания… Аз също съм алергична към отчаяния хумор, не си рови съзнанието да намериш нещо „смешно“!

Тя отблъсна резетата едно по едно. С големи мъки успя да раздвижи металните оси, изкривени от многобройните удари предните дни. Лостовете се отделяха последователно със зловещо стържене, освобождавайки скобите. Минута по-къспо входът на скафандъра престана да е защитен. Давид се бе вцепенил, обезумял. Езикът му, ужасно сух, мърдаше в устата като чуждо животно. Видя ръката на момиченцето да улавя подвижния клапан, сухожилията на китката да се напрягат от усилието…

Плоскостта се хлъзна, пропускайки червените отблясъци на залязващото слънце. Младежът затвори очи, пронизан до дъното на зениците от тази кървава светлина. Почувства как Тереза се надига, понечи да я задържи. Тя вече се бе изправила над него и изваждаше крака си навън…

Нищо не се случваше. Ловкинята беше там, клекнала с разпарцален корсаж и разкъсана рокля, обърнала нацупената си муцунка към хоризонта… Вятърът си играеше с дрипите й на корабокрушенка, разголваше коленете й, осеяни с кръвоизливи. Давид приседна със странното впечатление, че се измъква от ковчег.

— Погледни! — Тереза ликуваше от радост.

Бяха заседнали непосредствено в края на плаж с бял пясък. Слънцето се разливаше в алена позлата от облаците, подпалвайки в зарево очертанията на разкапалите се доспехи. На стотина метра по-надолу, обезумели от ярост, джуджетата размахваха юмруци срещу тях.

БЯГСТВОТО НА СЛЕПИТЕ БОГОВЕ

26

Преспаха в една пясъчна дупка на върха на слегнала се дюна. Вятърът духа през цялата нощ, покривайки ги със светъл и прашен саван, който дразнеше кожата. На сутринта обиколиха плажа, вперили очи в земята с надеждата да открият най-сетне следите на друг оцелял. Джуджетата следяха лутанията им и маркираха всяка тяхна крачка с неприлични или заплашителни жестове, ала нито Давид, нито Тереза благоволиха да ги удостоят даже с един поглед. Към обяд се натъкнаха на отломките от изоставен скафандър, наполовина засипан. Вратичката на пропускателния клапан скърцаше под напорите на бриза като стара фирмена табела, металната броня бе празна и нямаше никаква следа, която да даде поне известна представа за самоличността на онзи. който я бе носил. А ако все пак някой беше оставил послание върху пясъка, то вятърът, бръснещ морския бряг, отдавна го бе заличил…

Повече от час те раздираха гласните си струни във всякакви викове и призиви, по никой не им отговори.

Отчаяни, изтощени, с прилепнали стомаси, двамата се строполиха в подножието на едно бърдо и склопиха очи, предлагайки измършавелите си тела па алчните захапвания на слънцето.

— Не можем да останем тук вечно — приповдигна се Тереза тъкмо когато Давид се хлъзгаше в унеса на съня, — ще умрем от глад. Трябва да намерим някое село, някоя къща…