Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 123

— Къде са останалите? — неочаквано попита Тереза, като се размърда зад гърба му. — Мадмоазел, Сирс, циганката?

Давид направи физиономия, която тя не можеше да забележи.

— Капитанът слезе, Сирс — също. Имаха скафандри. Клитония трябваше да ме последва… Чакаше Жорж-Юбер. Гувернантката пък скочи в една лодка с твоите дружки…

— Значи са мъртви — заключи момиченцето безапелационно. — Джуджетата не дават никакъв шанс на спасителните лодки. Особено когато са пълни с ловкини на бисери.

— Ти защо не беше с тях?

— А ти съжаляваш ли за това? Раздразнен, той вдигна рамене. — Добре знаеш, че не.

В продължение на половин час не си проговориха. Мокрото тяло на Тереза натежа върху гърба на Давид, докато прегръдката й отслабваше. Сломена от вълнение, тя беше заспала. Диханията им се смесваха, атмосферата вече тегнеше. Проветряването, предвидено за един човек, бе недостатъчно. Младежът дишаше учестено, слепоочията му струяха в пот. Ударите продължаваха да валят и караха доспехите да потръпват, без да ги отклонят от решително поетия път. „Право на юг! — беше казал капитанът. — Два дни бърз ход.“ Бе напълно възможно, управлението на скафандъра не изискваше никакво по-специално физическо усилие, а тежестта на момиченцето не можеше да се счита за натоварваща. В крайна сметка нещата вървяха по-скоро добре. И докато си повтаряше тази декларация на убеждение, ненадейно потрепера, разтревожен от необичайна гледка. На десет метра над него в самия небосвод се носеха половин дузина сирачета. Всяко едно беше увиснало за гумен балон, явно напълнен с хелий — сивкав мех, който се надигаше като чудовищна и мека гърбица между раменете му. Значи както толкова други, лодката на гувернантката също бе сполетяна от гибелна участ. Но преди тя да потъне, някои момиченца бяха намерили у себе си достатъчно присъствие на духа, за да си послужат с портативните аеростати, които обикновено използваха при лов. Балоните ги бяха изтръгнали от вилнеещата тълпа и оттогава те се носеха из въздуха на произвола на ветровете — непохватни, тромави лястовички в плисирани бонбонено розови роклички. Разбира се, такова едно разрешение можеше да бъде само частично, аеродинамичните подемни възможности на меховете оставаха твърде ограничени във времето. С всеки изминат час те постепенно щяха да издишат, да се нашуплят. Малко по малко щяха да губят от височината си, приближавайки девойчетата до повърхността на океана, до вълнението от протегнати ръце, сгърчени пръсти, нащърбени нокти… Давид изтръпна отвратен. Не можеше нищо да направи за тях. И за да му е чиста съвестта, почна да ръкомаха, като завика с всички сили: