Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 121

— Тереза!

Трябваше три пъти да повтори, докато неговият вик се вреже в съзнанието на момиченцето. Слисана до немай-къде, малката го наблюдаваше, раззинала уста. Тънички струйки слюнка се стичаха и сключваха почернелите й устни.

— Тереза, идвай!

Това, което правеше, бе лишено от всякакъв смисъл. Той напълно го осъзнаваше. Под подметките му, снабдени със специални шипове, ютът пращеше като купчина съчки в огнище. Най-сетне ловкинята събра нужното присъствие на духа, стана и се завтече към него. Зениците й грозно се бяха разширили от страха, ноздрите й се свиваха астматично.

— Слушай! — изкрещя Давид, за да надвика пукането на разразилата се жарава. — Това е спасителен скафандър — нашият единствен шанс за оцеляване. Достатъчно широк е за възрастен и за дете, поне така си мисля. Ще се качиш, ще седнеш зад мен и ще прекараш ръце около врата ми, разбра ли?

Тя поклати глава. Наложи му се да се напъха в доспехите, като в същото време подсигури устойчивостта на машината. Когато Тереза се озова зад него, той й нареди да наведе чело и да издърпа подвижния пропускателен клапан. С огромно облекчение чу резетата да изщракват.

— Добре ли затвори?

Гостенката не отвърна, но стисна юмруци. Дишането й изпълваше черупката — обезумяло, съскащо. Давид направи няколко крачки. Центърът на тежестта леко се беше изместил и конструкцията бе станала по-малко устойчива, отколкото преди. Шлемът не беше чак толкова широк за двете им глави и Тереза се принуди да прилепи нос в плешките на младежа.

— Болят ме краката! — изстена тя с детски глас, когато той се хващаше за котвената верига с щипците.

— Прокарай ги отпред — каза й и се концентрира в спускането. — Обхвани с тях кръста ми и не мърдай повече!

Помъчи се да не се отнася рязко с нея. Докато се смъкваше покрай борда, увиснал в празното и крепящ се единствено на силата на своите клещи, достатъчно бе малката да изпадне в истерия, за да го накара да загуби контрол над скафандъра. Нито единият, нито другият нямаше да устои на такова сгромолясване от четирийсет метра.

Най-сетне успя да прекрачи планшира. Щипците му бяха целите в никел от скобите, накачени към брънките на веригата. Започна своето олюляващо се като махало на стенен часовник придвижване над вълнението от стегнати длани. Датчиците релета, прилепнали за пръстите му, предаваха точно всяко негово движение на металните крайници, които повтаряха пантомимата с половин секунда закъснение. Зад гърба му Тереза плачеше и мокреше ризата му; ръцете й с такава сила се бяха вкопчили в шията на Давид, че той с мъка смогваше да си поеме дъх. Брънка след брънка те се спускаха. На моменти огнени езици блъвваха откъм бордовете, близваха бронята за няколко секунди, очерняйки стъклото на прозорчето, после всичко се нормализираше. Най-накрая слязоха до железния корпус. На много места обагреният метал бе променил цвета си в червено. Младежът опита да се отдалечи от него, но без никакъв реален резултат. Във вътрешността на доспехите температурата беше достигнала тази на пещ и те вече дишаха само нагрят въздух.