Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 120

Давид се заклати след Сирс, завладян от ужасяващото и опияняващо впечатление, че е каменен колос, жива статуя. Огънят разкъсваше палубата, поглъщайки една след друга летвите от паркета. Групичка моряци временно се бяха закрепили в равновесие върху тясната площ на подемен кран. Обърнаха се към него, размахаха му юмруци. Един от тях вдигна мускет, прицели се и стреля. Бронята се разтърси от удар, който изтръгна звук, подобен на камбанен звън. Младежът разпери ръце в отчаян опит да се задържи на крака. Металният пашкул заплашително се олюляваше. Само на три метра процеп насред паркета позволяваше да се видят червенеещите се вътрешности на кораба в пламъци. „Ще се гмурна!“ Тази увереност се изписа с огнени букви в съзнанието на Давид. „Ще се гмурна!“ Той усети, че тръгва напред, затворил очи. Нещо се намеси, задържа го. Някакво рамо от бронз. Сирс? Капитанът? Нямаше време да провери, дърпаха го към задната палуба. Внезапен трус на корпуса извади от равновесие неговите нападатели. Съвсем ясно зърна как четиримата моряци губят опора и бавно падат, последвани от тънкия силует на мускета, който описа грациозен дъговиден скок, преди да изчезне от полезрението му. Вкопчи се в планшира, впи клещите, които му служеха за ръце, в насеченото дърво. На няколко метра отпред друг кошмарен скафандър се поклащаше неестествено, мъчейки се да привлече вниманието на Давид. Той забеляза един скрипец и дълга верига, навита на макара. Може би искаха да му покажат изхода? Вдигна дясната си щипца: „Разбрах! 0’кей!“ И въпреки това все още не смееше да се реши, все още не се осмеляваше да прекрачи долу. Нещо го възпрепятстваше да го направи, нещо смътно продължаваше да го задържа на борда на разбития съд. Струйка саждив дим проникна в шлема, той се закашля. Беше му топло, адски топло. Бронята ставаше нагорещена досущ като дъно на тенджера. Младият човек се отмести, измъквайки се от пламъците, ближещи го по корема. Дяволите да го вземат! Какво още чакаше? Орноз вече бе изоставил кораба, Сирс сигурно го беше последвала почти веднага. Тогава?

Обърна се. Бе хипнотизиран от гледката на моряци, които взаимно се посичаха заради една лодка. Гредата, на която висеше спасителната черупка, отведнъж поддаде и тя се прекатури, изсипвайки накачилите се в нея пътници. На Давид му призля. Колко от тях бяха успели да избягат? Колко ли лодки джуджетата бяха смогнали да преобърнат? Дъските на палубата застрашително се огъваха под краката му, трябваше да се размърда. Закрачи към скрипеца. В мига, в който се навеждаше да хване брънките на веригата, погледът му беше привлечен от купчина платнища, потръпващи в конвулсивни гърчове. Вероятно бяха стари корабни платна, с които са се опитвали да задушат пламъците. Щеше да довърши наченатото движение, когато искрица проблесна в съзнанието му. С мъка успяващ да запази равновесие, той запристъпва към камарата намокрен текстил, наклони гръд и с един замах на щипците преобърна малката бала. Тереза нададе пронизителен писък. Беше се сгърчила на земята, затиснала уши с ръце, роклята й се бе вдигнала и увила около кръста. Някъде беше загубила едната от лакираните си обувки и голият й чорап, разкъсан от треска, разкриваше порозовялата плът на ходилото. Ловкинята изпищя отново. Детските очи се облещиха, обезумели от ужас при вида на металното зеленясало чудовище, което се навеждаше над нея. Преди Давид да успее да й каже кой е, тя на четири крака се понесе в бяг, разтърсвайки смешно задничето си, очертало се в плътно прилепналите и зацапани от саждите пликчета. Тичаше, без да си дава сметка за опасността, насочваше се право към пламъците. Давид с голямо усилие се извъртя, избута резетата и отвори задния клапан на скафандъра, а после блъсна шлема върху скобите му и подаде лицето си навън: