Читать «Добре пазени тайни» онлайн - страница 32

— Защото сте бил най-богатото дете в града ли?

— Това е заплетена история, но има нещо вярно — засмя се той с подкупващата си усмивка. — Както и да е, когато се прибрах вкъщи онази вечер, казах на татко, че мразя гимназията в Пърсел и футбола също. Казах му, че предпочитам малките бледи копелета пред хулигани като Рийд Ламбърт.

— Какво се случи?

— Мама се разплака, а баща ми изпадна в истерия. След това ме изрита навън и започна да ми хвърля футболни топки дотогава, докато ръцете ми не започнаха да кървят от хващането.

— Това е ужасно.

— Не съвсем, защото успя да породи интерес към футбола у мен. Той знаеше — въпреки че аз не го правех, — че постоянно трябва да се мисли за футбола; по всяко време — докато ям, докато играя, дори докато сънувам. Хей — сепна се Джуниър, — аз се разбъбрих. Не ви ли е студено?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— Искате ли да тръгваме?

— Искам да продължите да говорите.

— Това да не е разпит?

— Разговор е — отговори тя достатъчно язвително, за да го накара да се усмихне.

— Поне си сложете ръцете в джобовете — каза той и като взе ръцете й в своите, ги пъхна дълбоко в джобовете на палтото й.

Алекс не обичаше да интимничи с никого. Тази постъпка беше самонадеяна от негова страна и, като се имат пред вид обстоятелствата, крайно неподходяща.

— Разбрах, че вие сте създал футболния отбор — подхвърли тя, решавайки да не обръща внимание на докосването му.

— Да, но не участвах в мачовете, с изключение на един. Беше на финала на областния шампионат.

Джуниър наведе глава и се усмихна замислено.

— Бяхме с четири точки назад. Един гол можеше да реши всичко. Часовникът показваше, че са останали само няколко секунди до края. Топката беше в нашия отбор, но имахме много наказания, а и двамата играчи, които поемаха ударите, бяха контузени през последния четвърт час.

— Боже мой.

— Казах ви, че футболът е жесток спорт. Както и да с, изнесоха един играч на носилка, когато треньорът погледна към пейката и извика силно името ми. Едва не се напиках от страх.

— И какво стана?

— Свалих наметалото от раменете си и изтичах, за да се присъединя към отбора, бях единственият играч с чиста фланелка на игрището. Защитникът най-отпред…

— Рийд Ламбърт — Алекс знаеше това от писаното във вестниците.

— Да. Нададе гневен вик, когато ме видя, че идвам, и извика още по-силно, когато разбра, защо ме е изпратил треньорът. Погледна ме право в очите и каза: „Ако ти подам топката, момче, по-добре я хвани.“ — Джуниър замълча за момент, унесен в спомени. — Няма да забравя това, докато съм жив. Рийд определяше условията.

— Условията?

— Да станем приятели. Тогава или никога. Трябваше да се покажа достоен за неговото приятелство.

— Толкова ли беше важно това?

— Доста време ми беше необходимо, за да разбера, че ако не се сприятеля с Рейд, винаги ще бъда нула.

— И вие хванахте топката, нали?