Читать «Добре пазени тайни» онлайн - страница 33

— Да си призная, не беше точно така. Рийд я хвърли точно тук — посочи гръдния си кош. — Точно между цифрите на моята фланелка. Тридесет и пет ярда. Единственото, което трябваше да направя, беше да свия ръце около топката и да я пренеса през голлинията.

— Но то е било достатъчно, нали?

Усмивката му премина в смях.

— Да. Това беше началото на нашето приятелство.

— Баща ви трябва да е бил във възторг.

Джуниър се превиваше от смях.

— Той прескочи оградата, събори пейката и изтича на игрището. Сграбчи ме и ме вдигна във въздуха, като ме задържа така няколко минути.

— А майка ви?

— Майка ми! Тя в никакъв случай не би отишла на футболен мач. Счита го за варварство — усмихна се той под мустак. — Тя е адски права, но тогава ме интересуваше какво мислят за мен не другите, а баща ми. Беше толкова горд с мен онази вечер. — Сините очи на Джуниър просветнаха при спомена. — Не беше виждал Рийд никога, но прегърна и него. Тази вечер постави началото на тяхното приятелство. Малко след това бащата на Рийд умря и той се премести да живее при нас във фермата.

През следващите няколко минути спомените го завладяха. Алекс го остави на спокойствие, без да го притеснява. Изведнъж той я погледна шокиран:

— Боже мой, изглеждате точно като Селина тогава — промълви нежно. — Не толкова чертите, колкото изражението. Имате същата способност да слушате внимателно хората. — Посегна и докосна косата й. — Тя също обичаше да слуша или поне караше човек да мисли, че е така. Можеше да стои неподвижно с часове и просто да слуша.

После отдръпна ръката си с нежелание.

— Това ли беше първото нещо, което ви хареса у нея?

— Разбира се, че не — каза той с цинична усмивка. — Първото нещо, което ме привлече, беше плътското желание, което изпитва един юноша в девети клас към някое красиво момиче. Когато за първи път видях Селина в коридора на училището, дъхът ми спря — толкова беше красива.

— Последвахте ли я?

— Е, аз стоях като онемял, но не бях луд.

— Защо сте бил толкова отчаян тогава?

— Защото тя принадлежеше на Рийд. Не можеше и да бъде другояче — Джуниър стана. — По-добре да вървим. Виждам, че треперите от студ, а и тук в тъмното започват да витаят призраци.

Алекс, объркана от последните думи на мъжа, му позволи да й помогне да се изправи. Обърна се, за да изтръска изсъхналата трева, полепнала по полата й и отново забеляза букета. Хартията, с която беше увит, се развяваше от вятъра и издаваше особен шум.

— Благодаря, че донесохте цветя, Джуниър.

— Няма защо.

— Оценявам вашата грижовност през всичките тези години.

— Всъщност имах повод, за да дойда днес тук.

— Така ли?

— Да — каза той и хвана ръцете й. — Искам да ви поканя у дома, за да пийнем по нещо.

Глава VII

Очакваха я. Това пролича още от момента, в който Джуниър я преведе през прага на двуетажната къща във фермата на семейство Минтън. Тя се беше съгласила да приеме поканата, защото гореше от нетърпение да проучи отблизо заподозрените в собствения им дом. Когато влезе във всекидневната обаче, Алекс се запита дали не прави грешка. Очевидно посещението й беше много умело предизвикано.