Читать «Добре пазени тайни» онлайн - страница 31

— Рийд е…

— Какво?

— Рийд не би могъл да я убие никога.

Алекс се загърна с коженото палто. Слънцето беше залязло и стана по-студено. Като говореше, дъхът й се виждаше.

— Прекарах известно време в читалнята днес следобед и прегледах някои стари годишници на местния вестник.

— Нещо за мен ли?

— О, да — всичко за отбора по футбол в Пърсел през онези години.

Джуниър се засмя, а вятърът развя русата му коса, малко по-светла от тази на Рийд, а също и по-добре поддържана.

— Трябва да ви е било доста забавно.

— Наистина. Вие и Рийд сте били капитани на отбора.

— По дяволите — да.

Той сгъна ръката си, сякаш искаше да се изфука с мускули.

— Мислехме, че сме непобедими.

— През юношеските си години майка ми се е връщала вкъщи като кралицата на мача. Намерих една снимка, където Рийд я целува на полувремето.

Докато гледаше тази снимка, Алекс се бе почувствала доста странно. Никога преди това не я бе виждала. Поради неизвестна за нея причина баба й беше решила да не я държи при останалите снимки, може би защото целувката на Рийд Ламбърт беше дръзка и собственическа.

Рийд, който не се притеснявал от ликуващата тълпа на стадиона, фамилиарно е обгърнал талията на Селина с ръка. Под натиска на целувката главата й е наклонена назад, а той изглежда като завоевател във футболна униформа и шлем в другата си ръка.

Гледайки внимателно снимката в продължение на няколко минути, Алекс беше започнала да усеща тази целувка.

Връщайки се към действителността, попита:

— Вие сте се сприятелил с майка ми и Рийд по-късно, така ли?

Джуниър откъсна стръкче трева и започна да го върти между пръстите си.

— В девети клас. Дотогава учех в един пансион в Далас.

— По ваш избор ли?

— По желание на майка ми. Тя не искаше да придобивам лоши навици от децата на работниците в петролните кладенци и на каубоите. Затова ме изпращаха в Далас всяка есен. Моето образование беше ябълката на раздора между майка ми и баща ми години наред. Накрая, когато трябваше да отида в гимназия, баща ми тропна с крак и заяви, че е време да науча, че има и други хора, освен „малките бледи копелета“ — така каза — от частното училище. Есента той ме записа в гимназията в Пърсел.

— Майка ви как прие това?

— Не много добре. Тя определено беше против, но не можеше да направи нищо друго. Там, където е родена…

— Къде с родена?

— Кентъки. На младини баща й е бил един от най-преуспяващите коневъди в страната. Отгледал кон, който три пъти бил победител и му била присъждана короната.

— Как е приел баща ви?

— Енгъс отишъл да купи една кобила в Кентъки. Купил я и я довел и майка ми със себе си. Тя живее тук повече от четиридесет години, но все още се придържа към традициите на семейство Пресли, една, от които е да изпращат децата си в частни училища. Баща ми не само ме записа в Пърсел, но именно той настояваше да участвам във футболния отбор. На треньора не му хареса много тази идея, но баща ми го подкупи, като му обеща да купи нови екипи за отбора, ако ме вземе. Така…

— Енгъс Минтън постигна своето.

— Винаги постига това, което иска — можете да бъдете сигурна в това — каза Джуниър със смях. — Той никога не приема „Не“ за отговор. Така започнах да играя футбол. Никога преди това не бях докосвал топка и едва не се контузих още на първата тренировка. Естествено, другите момчета ме мразеха.