Читать «Добре пазени тайни» онлайн - страница 30

Съвсем наивно си беше представяла, че ще може да общува с нея по някакъв свръхестествен начин, но усещаше единствено стърнището, което бодеше дланта й.

— Мамо — прошепна тя. — Мамо. Майчице.

Тези думи звучаха неестествено за нея. Никога и на никого не ги бе казвала досега.

— Тя се кълнеше, че я познаваш само по гласа й.

Алекс се стресна и се обърна. Притисна с длан гръдта си. Сърцето й биеше, сякаш ще изхвръкне. Гласът й прозвуча неестествено:

— Уплашихте ме. Какво правите тук?

Джуниър Минтън коленичи до нея и постави букет свежи цветя до надгробния камък. Погледна за момент надписа, след това обърна глава и се усмихна тъжно на Алекс.

— Телепатия. Обадих се в мотела, но никой не отговори, когато позвъниха в стаята ви.

— Откъде знаете къде съм отседнала?

— В този град всичко се знае.

— Но никой не знаеше, че ще идвам на гробищата.

— Инстинкт. Опитах се да си представя къде бих отишъл аз, ако бях на ваше място. Ако не искате компания, мога да си отида.

— Не. Всичко е наред — Алекс отново погледна към името, издълбано върху студения и безличен сив камък. — Никога не съм идвала тук. Баба Греъм отказваше да ме доведе.

— Баба ви не беше много сърдечна.

— Да, така е.

— Усещахте ли липсата на майка, докато бяхте малка?

— Страшно много. Особено когато започнах училище и разбрах, че съм единственото дете в класа, което няма майка.

— Много от децата не живеят с майките си.

— Но знаят, че ги имат.

Тази тема беше трудна. Изобщо нямаше намерение да я обсъжда с Джуниър Минтън, независимо от това колко симпатична беше усмивката му.

Докосна букета, който той беше донесъл, и стри листенце от една червена роза между студените върхове на пръстите си. Цветето изглеждаше топло като кадифе, с цвета на кръвта.

— Често ли носите цветя на гроба на майка ми, господин Минтън?

Той не отговори, докато тя не го погледна.

— Бях в болницата в деня, когато се родихте. Видях ви още преди да са ви изкъпали — усмивката му беше пряма, сърдечна и подкупваща. — Не мислите ли, че това би трябвало да ни сближи?

Срещу неговата усмивка беше невъзможно да бъдат издигнати прегради. Тя би стопила и желязо.

— Тогава наричайте ме Алекс — каза тя, отвръщайки му с усмивка.

Той я проследи с очи от глава до пети.

— Алекс. Харесва ми.

— Наистина ли?

— Какво, дали ми харесва вашето име?

— Не. Носите ли често цветя тук?

— Само на празник. Енгъс и аз обикновено носим по нещо за рождения й ден, на Коледа, Великден. Рийд също. Ние си разделихме разходите за поддържане на гроба.

— Има ли някаква по-специална причина за това?

Той я погледна особено и отговори:

— Ние всички обичахме Селина.

— Мисля, че един от вас я с убил — каза тихо тя.

— Грешите, Алекс. Не съм я убил аз.

— Какво ще кажете за баща си? Мислите ли, че той я е убил?

Джуниър поклати глава.

— Той се отнасяше със Селина като с дъщеря. Чувстваше я по същия начин.

— А Рийд Ламбърт?

Мъжът сви рамене, сякаш не беше необходимо уточнение.