Читать «Добре пазени тайни» онлайн - страница 29

— Обаче — каза той, като възвърна намръщената си физиономия, — това трябва да ни покаже, че трябва да се държим, за да не може комисията по надбягвания с коне да анулира разрешителното, преди мастилото върху него да е изсъхнало. При най-малкия скандал всичко ще отиде по дяволите. Така че трябва да се справим с Александра.

— Да се справим ли?

Като внимаваше за болния си пръст, Енгъс отиде с накуцване до хладилника, за да си вземе още една бира.

— Не можем да й кажем да си върви. Поне така мисля аз — каза той, докато отваряше бирата. — Ние просто ще трябва да я убедим, че сме невинни, честни граждани. И тъй като в действителност сме такива, няма да бъде трудно да го направим.

Джуниър усещаше кога умът на баща му работи.

— Как ще постигнем тона?

— Не ние. Ти. Като правиш това, за което най-много те бива.

— Имаш пред вид…?

— Съблазни я.

— Да я съблазня! — възкликна Джуниър. — Не ми направи впечатление на жена, която ще се остави да бъде прелъстена. Сигурен съм, че не може да ни понася.

— Тогава това е първото нещо, което трябва да променим… Ти трябва да го направиш. Просто я накарай да те хареса… в началото. Аз самия бих се заел с това, ако бях по-млад — усмихна се дяволито на сина си. — Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с такава „неприятна“ дреболия?

— Поне ще се опитам — ухили се Джуниър.

Глава VI

Вратата на гробището беше отворена. Алекс влезе с колата. Никога не беше идвала на гроба на майка си, но знаеше номера на парцела. Той беше написан нечетливо на един от документите, които откри, когато изпрати баба си в клиниката.

Времето беше студено и неприветливо. Слънцето залязваше на хоризонта и приличаше на огромен оранжев диск, който блестеше като месинг. Надгробните каменни плочи хвърляха дълги сенки върху тревата.

Използвайки дискретните знаци за ориентация, Алекс откри точното място, паркира колата и слезе. Доколкото можеше да види, освен нея нямаше никой друг. Тук, в покрайнините на града, северният вятър беше по-силен и виеше зловещо. Вдигна яката на палтото си и се отправи към парцела.

Не се беше подготвяла да посети гроба. Да отиде й хрумна съвсем неочаквано. Вътрешният й глас й нашепваше да се върне обратно, сякаш ще се случи нещо ужасно, варварско и оскърбително.

Правоъгълната каменна плоча беше висока не повече от две стъпки. Никога нямаше да я забележи, ако името не беше издълбано върху нея. Бяха означени само датата на раждане и датата на смъртта. Нямаше дори обичайните думи: „В памет на…“ Нищо друго, освен голи цифри.

Този факт разстрои Алекс. Селина е била толкова млада и красива, заслужавала с повече от едно име и две дати.

Тя коленичи до гроба, който се намираше встрани от другите, на върха на малък склон. Тялото на баща й е било превозено от Виетнам до родното му място в Западна Вирджиния с почести от армията на Съединените щати. Дядо й Греъм, починал още когато Селина била малко момиченце, е бил погребан в родния си град. Гробът на Селина беше изцяло уединен.

Надгробният камък беше студен. Погали с върха на пръста си издълбаните върху него букви на първото име на майка си, след което опря ръка в изсъхналата трева отпред.