Читать «Добре пазени тайни» онлайн - страница 15

— Не можете ли да свършите нещо по-полезно? Не са ли ви натоварили достатъчно с дела? Защо започнахте това разследване?

Тя изложи същата причина, както пред Грег Харпър.

— Присъдата не е била справедлива. Бъди Хикс е бил невинен. Той е поел вината на някой друг, който е извършил престъплението.

— Моята, на Джуниър или на Енгъс, така ли?

— Да, на един от вас тримата.

— Кой ви каза това?

— Баба Греъм.

— Е, все пак стигнахме до нещо — той пъхна палец в гайката на колана си и сви останалите пръсти. — Когато ви е изприказвала това, спомена ли колко ревнива беше?

— Баба? От кого?

— От мен и Джуниър.

— Казвала ми е, че вие двамата и Селина сте били като тримата мускетари.

— И тя ненавиждаше това. Разказвала ли ви е колко безумно обичаше Селина?

Не беше необходимо. Скромната къща, в която Алекс живееше от малка с баба си, беше превърната в светилище на майка й през последните години от нейния живот. Забелязвайки, че тя се намръщи, шерифът сам отговори на въпроса си:

— Доколкото разбирам, госпожа Греъм е пропуснала да спомене това.

— Мислите, че съм тук за лично отмъщение?

— Да.

— Но не е така! Вярвам, че има достатъчно пропуски в това дело, които ще позволят повторно разследване. Така мисли и областният прокурор Харпър.

— Този егоцентрик? — изсумтя той презрително. — Той би продал дори собствената си майка, ако това ще му осигури поста на главен прокурор.

Алекс знаеше, че това донякъде беше вярно. Опита друга тактика.

— Когато господин Честейн се запознае по-добре с фактите, ще се съгласи, че е имало голямо разминаване със справедливостта. Тя е била заобиколена.

— Нат дори не беше чувал за Селина до вчера. Занимавал се е само с преследване на мексикански разбойници, които влизат незаконно в Съединените щати, както и с търговци на наркотици.

— Вие ме обвинявате в това, че търся справедливост? Ако бяха проболи смъртоносно с нож майка ви в обор за коне, не бихте ли направил всичко възможно, за да видите нейния убиец наказан?

— Не знам. Майка ми с умряла преди доста години, когато съм бил много малък, и почти не я помня.

Алекс го съжали за миг, макар много добре да знаеше, че не трябва да си го позволява. Сега си обясни защо на снимките, които беше виждала, очите на Рийд изглеждаха като на възрастен, а не като тези на връстниците му. Дори не беше се сетила да попита баба си защо той изглежда толкова сериозен.

— Мнението ви е несъстоятелно, господин Ламбърт. Вие сте заподозрян в убийство — тя стана и взе дамската си чанта. — Благодаря за кафето. Съжалявам, че ви обезпокоих толкова рано сутринта. Отсега нататък ще трябва да разчитам на местния полицейски участък за помощ.

— Почакайте малко.

Алекс, която беше вече до вратата, спря и се обърна:

— Моля?

— Тук няма полицейска служба.

Изумена от този факт, тя още го осмисляше, докато Рийд взе шапката и якето си. Пристъпи към нея, отвори й вратата и я последва навън.

— Хей, Сам! Аз излизам. Ще бъда отсреща в кафето.

Помощникът кимна с глава.

— Оттук, моля.

Рийд я хвана за лакътя и я поведе към малък асансьор в края на коридора.

Влязоха вътре заедно. Вратата изскърца, когато той я дръпна, за да се затвори. Скриптенето на зъбните колела не вдъхваше голяма сигурност, но Алекс все пак се надяваше, че ще стигнат благополучно догоре.