Читать «Свръхнова» онлайн - страница 95

Отекна глас:

— Мишооок!

И още веднъж:

— Ей, Мишооок!

И отново:

— Мишок, тук ли си?

— Еееййй! — извика Мишока с длани свити около устните си. — Катин? — Викът му беше по-отвратителен от говора.

Висок и любопитен, Катин се появи измежду мрежите.

— Учудващо, наистина учудващо! Не мислех, че ще те намеря. Обикалях пристанището и разпитвах хората дали не са те виждали. Един ми каза, че си свирил тук на сиринкса си.

— Свърши ли си капитана работата в Алкейн? Намери ли това, което искаше?

— Дори нещо повече. Имаше съобщение от Принс, което го чакаше в института. Той го пусна по системата за всеобщо оповестяване — Катин подсвирна. — Проклетник!

— Намери ли си неговата Нова?

— Да, намери я. Но сега изчаква и обикаля за нещо друго. Не го разбирам.

— Значи тръгваме към звездата, така ли?

— Не. Сега иска да отидем в Плеяди. Трябва да изчакаме няколко седмици. Но не ме питай какво иска да прави там.

— Плеяди ли? — попита Мишока. — Там ли ще бъде неговата Нова?

Катин разпери ръце.

— Не мисля. По-скоро смятам, че ще се чувства по-сигурен, ако изчака да му дойде времето на собствена територия.

— Чакай, чакай! — Мишока отново се обърна към Лео. — Лео, може пък капитана да те вземе с нас до Плеяди.

— Ъъ? — Лео махна ръце от брадата си.

— Катин, нали капитан ван Рей не би имал нищо против да закараме Лео до Плеяди?

Катин се опита да изглежда сдържано обезпокоен, но изразът бе толкова сложен, че от това нищо не излезе.

— Лео ми е стар приятел. Още от Земята. Той ме научи да свиря на сиринкс, когато бях дете.

— Капитанът си е наумил много работи…

— Да, но няма да има нищо против, ако…

— Сега той много по-добре от мен свири — намеси се Лео.

— Бас хващам, че капитана няма да откаже, ако го помоля.

— Не искам да трудности на твоя капитан създавам…

— Можем да го попитаме — Мишока прехвърли торбата зад гърба си. — Хайде, Лео. Къде е капитанът, Катин?

Катин и Лео си размениха погледи на непознати хора, събрани заедно от ентусиазма на един младеж.

— Става ли? Хайде тогава!

Лео стана и тръгна към вратата след Мишока и Катин.

Преди седемстотин години първите заселници на Ворпис издълбали Ескларос де Нуагес (стълбите на облаците) в отвесните скали на платото на Феникс. Между пристаните за малките краулери (плъзгачи по мъглата) и кейовете, където стануваха ездачите на мрежи, стъпалата се спускаха към бялата мъгла.

Лорк слизаше по опустелите през обедната почивка на феникс стълби, между изпъстрените с кварц стени. Мъглата застилаше долните стъпала. Вълмата на хоризонта се кълбяха едно връз друго, засенчени в синьо отляво и позлатени от слънцето отдясно, като разлудувало се стадо агнета.

— Ей, капитане!

Лорк се обърна и погледна назад от стълбите.

— Ей, капитане, може ли малко да поговоря с теб? — Мишока тръгна рачешката надолу по стълбите. Сиринксът му се удряше в бедрото. — Катин ми каза, че оттук тръгваме за Плеяди. Срещнах тук един човек, когото познавам отдавна, още от Земята, стар приятел. Той ме научи да свиря на сиринкс. — Той разклати торбата си. — Помислих си, че щом сме тръгнали в тази посока, бихме могли да го закараме до тях. Той наистина ми е добър приятел…