Читать «Свръхнова» онлайн - страница 94

— …Принс Ред, точно като на кораба…

— …само, че на екрана за оповестяване се видя…

— …из целия музей. Върнахме се…

— …за да не те изпуснем…

— …когато дойдеш. Капитане, какво…

— Хайде да тръгваме — с ръце върху рамената на двамата близнаци, Лорк спря техните излияния. — Себастиан! Тайи! Трябва да се връщаме на пристанището и да намерим Мишока.

— Да се махаме от този свят и да поемаме към твоята Нова!

— Нека първо да стигнем до пристанището. После ще видим накъде трябва да поемем.

Те си проправяха пътя към сводестия проход.

— Струва ми се, че трябва да побързаме, за да не ни завари Принс тук — обади се Катин.

— Защо? — попита Лорк.

Катин се опита да си обясни изражението му. То беше неразгадаемо.

— Към мен е тръгнало трето послание. Ще го изчакам да пристигне.

Навлязоха в градината: буйна и златиста.

— Благодаря, докторе! — извика Алекс. Той разтри ръката си, сви юмрук, сгъна я, после я отпусна. — Ей, хлапе! — Той се обърна към Мишока. — Знаеш ли, ти наистина можеш да свириш на този сиринкс. Съжалявам, че докторът дойде баш по средата на парчето. Но въпреки това ти благодаря — той се усмихна и погледна към часовника на стената. — В крайна сметка, явно ще си поема смяната. Малакас! — той закрачи надолу между звънтящите завеси.

— И сега ще прибереш него, нали? — попита тъжно Лео.

Мишока изтегли връвта върху отвора на торбата си и сви рамене.

— Може би по-късно пак ще посвиря.

Промуши ръката си през каишката. После пръстите му заопипваха шарките на кожата.

— Какво има, Лео?

Рибарят провря лявата си ръка под потъмнелите пластинки на колана.

— Ти, момче, ме накара да носталгия изпитам. — Дясната ръка зае същата позиция. — Защото толкова време оттогава минало, че ти вече малко момче не си — Лео седна на стълбите. Устните му се разтегнаха в усмивка. — Не щастлив тука съм мисля. Май време да се местя е, а? Да! — Той поклати глава. — Да.

— Така ли мислиш? — Мишока се завъртя върху празната кутия, за да бъде с лице към него. — Защо точно сега?

Лео сви устни. Изразът му показваше същото, както ако беше вдигнал рамене.

— Колкото повече стар ставам, толкова повече разбирам, че нужда от нещо ново имам. Освен това, отдавна за заминаване оттук си мисля.

— Къде смяташ да отидеш?

— В тези Плеяди искам да отида.

— Но ти си от Плеяди, Лео. Мислех, че искаш да видиш нещо ново, да отидеш на непознато за тебе място.

— Стотитици отделни светове в Плеяди има. Може би в десетки от тях ловувал съм. Нещо ново искам, да. Но след тези двадесет и пет години у дома искам.

Мишока разглеждаше грубите му черти, избелялата коса: това ли е чувството за привързаност? Ти го оформяш, както се оформя пластична маска за мъгла, помисли си Мишока, и после го напасваш към лицето, което смяташ, че трябва да я носи. Толкова се е променил Лео. Мишока, който имаше толкова кратко детство, в този момент загуби още една част от него.

— Лео, аз искам просто нещо ново. Не искам да си ходя у дома… дори и да имах дом.

— Един ден и ти Земята или Дракон ще поискаш, така както аз Плеяди сега искам.

— Да — Метна торбата си на рамо. — Може би. Защо пък не, след двадесет и пет години?