Читать «Свръхнова» онлайн - страница 33

— Понякога идват. Понякога си водят и гостите с тях. — отвърна Алонза. — Понякога искат да видят…

— Сега — прекъсна я Таво. — Сега тук ли са?

Тя взе бутилката и кимна.

Таво се обърна и махна с ръка на децата.

Лорк, последван от напрегнатите брат и сестра, пристъпи и застана зад него. Мъжете продължиха да си говорят на висок тон, който заглушаваше крясъците и смеховете от шатрата. Нощта бе гореща. Бутилката направи още три обиколки. Лорк и Ръби си пийнаха малко. Последния път Принс направи физиономия, но и той пийна.

Накрая Таво бутна Лорк по рамото.

— Вътре.

Таво трябваше да приклекне под ниската врата. Лорк бе най-висок сред децата, но с главата си само забръсна платнището.

На централния прът бе закачен прожектор. Ярката светлина обливаше покривалото на шатрата, пълнеше ушните миди, осветяваше ноздрите, чертите на състарените лица. Една глава клюмна в тълпата, прогонвайки смеха и ругатните. Лъснаха влажни устни, когато гърлото на бутилка се отмести. Разпуснати, потни коси. Сред оглушителния шум някой биеше камбана. Лорк усети, че дланите му изтръпват от възбуда.

Хората започнаха да се навеждат. Таво приклекна. Принс и Ръби също. Лорк ги последва, но той се държеше за овлажнената яка на Таво.

Един мъж с високи ботуши крачеше напред-назад покрай ямата и приканваше тълпата да седне.

Изведнъж на отсрещната страна, точно зад парапета, Лорк разпозна жената с посребрената коса. Тя се беше облегнала на рамото на сенегалския студент Лузуна. Кичури от косата й бяха прилепнали към челото като разбъркани и усукани ножове. Студентът беше с разгърдена риза. Дрехата му я нямаше.

Миньорът отново разклати въжето на звънеца. Върху лъскавата му ръка бе паднала перушина и не се отлепи, въпреки че той размахваше ръце и викаше на тълпата. Сега той блъскаше с тъмния си юмрук по ламаринената стена и призоваваше към тишина.

Между дупките в преградата имаше заклещени пари. Това бяха облозите, натъпкани между дъските. Лорк обиколи с поглед парапета и видя младоженците долу, в ниското. Той се беше навел към нея и й сочеше нещо.

Миньорът стъпваше в кашата от люспи и перушина. Ботушите му бяха черни до колената.

Когато хората се поумириха, той се насочи към отсамната страна на ямата, която Лорк не можеше да види, и се наведе…

Вратичката на кафеза се открехна. С мощен вик миньорът скочи върху парапета и сграбчи централната подпора. Зрителите изкрещяха и тълпата се надигна. Тези, които бяха наклякали, започнаха да се изправят. Лорк се опита да си пробие път напред.

На отсрещната страна на ямата той видя баща си, който се изправяше, с лице, изгубило очертанията си и разкривено под русата коса. Ван Рей размаха юмрук срещу ямата. Майка му, с ръка на гърлото, се притискаше до него. Посланик Селвин се опитваше да си пробие път между двама миньори и викаше от парапета.

— Аарон е тук — възкликна Ръби.

— Не — чу се гласът на Принс.

Толкова много хора стояха прави, че Лорк вече не виждаше нищо. Таво стана и се развика по хората да седнат, докато някой му подаде една бутилка.

Лорк се премести наляво, за да може да вижда. Когато от ляво му заслониха гледката, пристъпи надясно. Някаква неясна възбуда бушуваше в гърдите му.