Читать «Свръхнова» онлайн - страница 140

Мишока си чоплеше ухото с малкия пръст. Обицата му блестеше.

— Да. И аз си мислех същото.

— Какво ще правиш сега?

Мишока повдигна рамене.

— Наистина не знам. Затова поисках от Тайи да ми гледа на Тарот.

Катин повдигна вежди.

— Тя и Себастиан сега са долу. Техните питомци са пуснати край бара. Изплашиха народа до смърт и изпотрошиха почти всичко наоколо — засмя се дрезгаво той. — Трябваше да видиш това. Веднага щом успокоят собственика, ще се качат да ми гледат на карти. Вероятно ще намеря друга работа като мачтов киборг. Няма смисъл да мисля за рудници сега. — Пръстите му стиснаха кожения сак под мишницата. — Има много неща да видя още, много да свиря. С теб бихме могли да останем заедно за известно време, да се качим на един кораб. Понякога си дяволски смешен. Но те харесвам два пъти повече отколкото много други хора. Какви са твоите планове?

— Честно казано, не съм имал време да помисля за това. — Той пъхна ръце под колана си и наведе глава.

— Какво правиш?

— Мисля.

— За какво?

— За това, че тук се намирам на един прекрасен спътник. Току-що свърших хубава работа и поне за известно време няма да имам проблеми. Защо пък да не седна и да поработя сериозно над романа си? — Той вдигна поглед нагоре. — Но знаеш ли, Мишок? Аз вече не знам дали наистина искам да напиша книга.

— Ъ-ъ-ъ?

— Когато гледах Нова… Не, след това, точно преди да се събудя и да осъзная, че съм се разминал на косъм от доживотна слепота, глухота, липса на обоняние, докато полудявах от шума, разбрах колко малко съм гледал, мирисал, вкусвал, колко малко съм познал от основните неща в живота, които са ни дадени ей така. И после — капитанът…

— По дяволите — възкликна Мишока. С пръстите на босия си крак изтри прахта от обувката си. — Няма да я напишеш след всичко, което си направил до тук?

— Мишок, аз бих искал, но все още не съм намерил темата. Току-що се почувствах годен да тръгна и да я намеря. Сега съм просто един озарен човек, който може да каже много и нищо.

— Това е измъкване — изръмжа Мишока. — А капитана и Рок? Каза, че искаш да пишеш и за мен. Добре, хайде. Пиши също и за себе си, за близнаците. Наистина ли мислиш, че ще те съдят? Ще се надуват до смърт и двамата. Катин, аз наистина искам да напишеш тази книга. Може и да не мога да я прочета, но със сигурност ще те слушам, ако ти ми я четеш.

— Наистина ли?

— Разбира се. След всичко, което си направил до тук, ако спреш сега, няма изобщо да бъдеш щастлив.

— Мишок, ти ме изкушаваш. От години не съм желал да правя нищо друго — Катин се засмя. — Не, Мишок, аз все още твърде много мисля. И това последно пътуване на Рок? Достатъчно добре познавам свръхтипичната схема, която следвахме. Сега виждам, че мога да се опитам да я превърна в някакъв алегоричен сюжет за Граал. Това е единственият начин, по който мога да се справя, избягвайки цялата му мистична символика. Помниш ли всички писатели, за които ти разказвах, че са умрели преди да завършат своето повествование за Граал?

— О, Катин, това е такава глупост. Трябва да го напишеш.

— Глупост като Тарот ли? Не, Мишок. Страх ме да не загубя живота си, ако предприема такова нещо. — Той отново огледа пейзажа. Спътникът, толкова близък на душата му, го успокои пред лицето на неизвестното занапред. — Аз искам, наистина искам. Но от самото начало ще трябва да се преборя с много уловки от звездите, Мишок. Може би ще успея. Но не съм убеден. Единственият начин да се предпазя от тези уловки е, предполагам, да ги зарежа преди да съм стигнал до края.